Ген.-полк. Цветан Тотомиров, бивш началник на Генщаба, пред „Труд”: Няма ли вражеска заплаха, армията е в опасност

Ген.-полк. Цветан Тотомиров е един от най-известните български военачалници. Докато беше шеф на Генералния щаб започна реформата в българската армия. Разговаряме с него за предизвикателствата пред армията, за ролята u в днешния сложен свят. Както и за ролята на политиците за развитието на страната ни.

- Г-н Тотомиров, политиците не можаха да излъчат правителство след изборите на 4 април т. г. Какво ще кажете за новите предсрочни избори, които президентът ще обяви във вторник с указ?
- Така е в демократичните общества. Чрез избори се определят тези, които ще ни управляват, а избирателят трябва да си каже тежката дума. За голямо съжаление много избиратели са готови: да вярват на партии и политици, които обещават най-много, без да си дават сметка, че най- щедро обещават онези, които не възнамеряват да спазват дадената дума; да подкрепят не най-достойните, а хората, от които ще получат облаги; да гласуваме не за онези, които ще свършат робота, а за партийни активисти, за които предварително знаем, че най-напред ще облагодетелстват себе си и тесен кръжец по интереси за сметка на държавата; да забравяме дълга си към родната земя, която не ни е дадена даром, а ни е завещана, за да я опазим за нашите деца и внуци. Време е да се отърсим от противоречията, разногласията и ежбите по въпросите на националната сигурност, защото те рушат страната и ни докарват предвидими негативни последици, Отдавна е време да се прозре, че сме длъжни да поставим националните интереси над теснопартийния келепир. Само тогава начело на нацията ще застанат не случайни „месии”, а хора способни да ни поведат към възстановяване, укрепване, издигане на сигурността и към просперитет.

- Факт е, че през последните повече от 30 години нашата армия следваше посоката на политическите промени. Имаше грешки, по-късно ще ви питам за тях, но имаше и някакво раздвижване напред. Кое определяше посоката?
- Демократичните промени в страната поставиха пред обществото множествo проблеми и въпроси. Те не подминаха и въоръжените сили, които са специфична, но високо значима област. Затова и в армията през последните 30 години настъпиха много промени, както позитивни, така и негативни. Ние, хората, които сме служили в нейните редове, бихме се радвали ако позитивните неща преобладават. Характерно за този период е и „отварянето” на армията за представителите на дамския пол и тяхното доказване, че имат място в тази мъжка професия. Армията ни стана професионална, премахната беше наборната служба, създадоха се много нови командвания, взе се участие в много мисии в чужбина и т. н. Имаше и грешки, но така е там, където се работи. Влияние върху станалите промени в армията оказаха и приемането ни в НАТО и ЕС. Състоянието на армията е следствие от дейността на управляващите, дело на тяхното творчество, а след тава - и дело на целия народ.

- Вие бяхте шеф на Генщаба в най-трудните моменти. В онези години - средата на 90-те на миналия век, всъщност започна реформа, преструктуриране, което май още не е завършено. Тогава, например, НАТО вече не ни беше враг, но как се обърна мирогледът на военните в онези години?
- Не само за мене, за всеки, който през този период е бил началник на ГЩ е имало трудни моменти. Отговорностите са големи, а напрежението - огромно. Армията е един от живите организми на държавата, а нейните функции изискват този организъм да бъде поддържан в разцвета на физическите, умствените и духовните си сили. Колегите, с които работех в ГЩ, Видовете ВС, армиите и дивизиите бяха много добре подготвени и се разбирахме много бързо, независимо от това в коя част на денонощието и къде се намирахме. След приемането на ЗОВС през 1995 год. се даде старт на първия етап от военната реформа, който предвиждаше: реорганизация на армиите и дивизиите в корпуси и бригади; разработването и приемане на всички нормативни актове произтичащи от ЗОВС; преминаването към ново попълнение с наборен контингент от два пъти през шест месеца, към четири пъти през три месеца и създаване на учебни центрове и т. н. Командирите от всички степени положиха значителни усилия за изпълнението на задачите по реформата. Разбира се, тогава все още не бяхме членове на НАТО. Може би сега при колегите нещата да са по-различни, а и напрежението по-малко.

- Вие сте ръководили като началник на Генералния щаб една армия, която днес няма нищо общо със сегашната. Просто нещата се променяха с течение на времето. Затова ви питам, имаше ли грешки при тази промяна в областта на отбраната. Моля ви за честен отговор, особено след като вече са минали много години?
- Да, армията беше доста по-голяма в сравнение със сегашната. И подготовката беше по-интензивна. Непрекъснато се провеждаха стрелби, лагери, тактически занятия и учения на полигоните и учебните центрове. Командирите работеха денонощно по подготовката на своите формирования. Но както казвате - всичко с времето си. Всичко тече, всичко се променя. Относно грешките, стремял съм се и съм правел всичко възможно (защото в армията е недопустимо) да не се работи на принципа „проба - грешка”. За всички неща изисквах добра предварителна подготовка, с варианти и разчети и след взимането на решение и чак тогава се издаваше заповед. Когато политиците поискаха съкращаването на армията, поставих въпроса за подготовката на специален закон, както се е случвало в нашата военна история след Ньойския мирен договор и съкращенията в армията през 1958 год. в защита на тези, които ще бъдат съкратени. Мое задължение беше да предпазя хилядите офицери и сержанти, да не бъдат оставени на произвола на съдбата със своите семейства, а и на значителна част от тях не достигаше и трудов стаж за пенсия. Въпреки че съкращенията започнаха след като сдадох длъжността Началник на ГЩ и тогава, и сега смятам като грешка, че се направиха без закон за съкратените военнослужещи, което оказа и ще окаже негативно влияние върху окомплектоването на армията. Като втора не по-малка по значение грешка - това е прибързаното преминаване към професионална армия - без необходимите оценки и анализи, без нормативна база и финансови разчети. Още по времето когато бях в ГЩ, при обсъждането на този въпрос, се стигна до извода, че нашата армия е най-целесъобразно да бъде на смесен тип на окомплектоване. Но политиците решиха друго. Затова сега все по-често си задаваме въпроса: „С какво заместихме казармата?” На трето място беше нарушен принципът, които от много години съществува в армията - остарялата техника и въоръжение се снема от отчет и унищожава, само след закупуването на нова, нейното усвояване и въвеждането в строя. Има и други не толкова значими грешки, някои от тях вече бяха оправени.

- Доколко може политиците да се месят в армията. Тя по принцип е деполитизирана, но обикновено министър на отбраната е политическо лице, през последните години дори не е представител на военните. Между другото, така е и в много други европейски страни...
- През последните години от нашия демократичен преход се утвърди една постоянна тенденция - за непрекъснатото намаляване и ограничаване на военното влияние и оттам, в малкия успех на военните в налагането на техните потребности и искания. Някои от личностите сред военните, които получиха по-голямо политическо влияние, стигнаха и по-далеч в отказа си от професионалната етика, а и разнопосочните роли, които заемаха, облекчаваха задачата на „онези” политици, които се стремяха да отхвърлят принципите на професионално мислещите офицери. По почти всички дискусионни въпроси, където се очертаваше явно разграничаване между професионалната гледна точка и политическите нагласи, като премахването на наборната армия, определянето размерите на военния бюджет и др., политическата позиция надделяваше, а след това се отчиташе, че е била недостатъчно обмислена и прибързана. Крайно време е политиците да разберат, че военнослужещите са длъжни да са верни преди всичко на страната и конституцията, в която са се клели, а не на тези, които временно упражняват изпълнителната власт. Офицерите трябва да следват повелята на своята съвест, а политиците да ги разберат и да не спекулират с „гражданския контрол”. От изключително голямо значение за министри да бъдат назначавани личности с необходимите знания и опит, способни да се справят със задълженията си. Назначаването на случайни личности, спускането на „парашутисти” със специалност нехарактерна за военната среда, винаги води до аномалии. Да следваме примера на другите европейски държави, които назначават за министри на отбраната уважавани и изявени личности с обществен и професионален престиж. Почтеността и отговорността са безспорните им качества. Казано накратко - трябва да бъдат държавници!

- Сега имаме армия, малка на брой, но доста по-боеготова. Поне така се твърди. Все още пращаме някакви контингенти зад граница, а сега ще изтеглим най-големия от Афганистан. Все пак се натрупа някакъв опит. Какви са поуките?
- За разлика от политиците, ние бившите военни не можем да дадем оценка на това, което не познаваме. Много са компонентите за оценка на една армия, аз ще се спра само на два: степента на бойната и специалната подготовка на личния състав и състоянието на бойната техника и въоръжение, които в момента не познавам. Затова само в едно съм сигурен че тези, който така „твърдят”, не са бивши военни, но ми е трудно да кажа какви са - наши сънародници или „чужденци”! През последните години армията ни участва в много мисии зад граница. За голямо съжаление дадохме и жертви. Всяко едно такова участие в такива мисии води до натрупването на известен опит, до поставянето на военнослужещите в условия максимално близки до военната обстановка, до проверка на психиката. Независимо от това, че при тези мисии преобладават в повечето случаи полицейските функции, всичко води до натрупване на опит и от командирите от различните степени. Сигурен съм, че поуките са положителни, но конкретно трябва да бъдат направени от техните началници.

- Срещу кого трябва да воюваме, ако се наложи? Кои са истинските врагове на България, ако въобще има такива?
- Неслучайно народната мъдрост казва „Няма ли вражеска заплаха, армията е в опасност.” На този интересен въпрос съм длъжен да дам и подобен отговор. Отидете в полето и намерете някое стадо с овце (сега все по трудно се намират). До всяко стадо има по 5-6 и повече кучета, за който овчаря ще ви каже, че ги храни, за да пазят стадото от вълци. И стадата, които са в райони, където няма вълци също имат кучета, за да ги предпазват, ако дойдат вълците. Практиката учи! 

Истинските врагове на България са военните опасности, които продължават да се съхраняват в региона. Те може в даден момент да станат или да не станат заплахи, но имат този потенциал. Ще посоча само някои от тях: 

- историческо наследените дълбоки и остри противоречия - нормално е всяка държава да има свои разнообразни интереси, често противоречащи с интересите на другите държави и тяхното разрешаване да се стреми да решава с различни средства: 

- постоянното превъоръжаване в някои съседни страни с нови системи въоръжения и поддържане на боеготови формирования и сравнително не малки армии; 

- „двойните стандарти” при тълкуването на различни принципи и оценки на една или друга държави и т. н., и т. н.

Има един неписан принцип: „Не прави на хората това, което не искаш те да ти правят”. Който не го спазва - плаща скъпо! Учените непрекъснато ни предупреждават, че 21-и век ще ни поднесе „неизбежни изненади”, за които трябва да се подготвим. COVID-19 е една такава изненада, но коя ще бъде следващата?!

- Мотивацията днес да се служи в Българската армия е много по-различна, сравнена с условията отпреди години. Армията стана изцяло професионална, има дори тв реклами за привличане на повече хора, вдигнаха се заплатите. Текат програми за превъоръжаване. Какво още ни трябва, за да стане по-привлекателна военната професия?
- И аз като вас съм запознат с тези неща от медиите. Действително се правят много неща. Армията стана много по-различна. Трудно ми е да кажа нещо повече, още повече, че по време на службата в армията не съм работел с професионални войници и не познавам тяхната психология. Да, работех със сержантския състав, но в тези години те бяха прецизно подбрани и бих се радвал, ако днешните професионални войници са като тях. Доколкото за програмите за превъоръжаването се говори от много години, но освен говоренето нищо не се прави. По-рано, когато бях по южните гарнизони, се говореше по-малко, а се правеше много повече. А какво още трябва? Много неща, но най-вече оня национален дух, които е имало в нашия народ по време на Балканската война - един от най-възторжените мигове в нашата история, време на всенароден ентусиазъм, на безпримерна военна храброст и държавническо самочувствие. Трябват ни и хората, който да го създадат.

- Ако направим сравнение, по ваше време имахме в пъти повече танкове, самолети, кораби и личен състав, отколкото сега, но станахме ли по-умни и по-готови да отговорим на предизвикателствата пред съвременния свят?
- Светът непрекъснато се променя. След всяко голямо събитие, настъпват нови и нови изменения. Настъпват и поврати в отношенията между народите, между съсловията и между хората. Много стари различия се изглаждат, други нови се изострят. Светът се променя, но това не означава, че светът става и по-умен. Постоянната конфронтация, непрекъснато налагане на санкции, гоненето на дипломати, съставянето на списък на държавите с враждебно отношение и др. доведе до някогашния манталитет на Студената война. Трябва да се възприеме, че всяка държава, колкото и малка да е тя, е уникална със собствената си история, култура и социална система. Налагането на собствени виждания, собствени системи на други държави е невъзприемливо.

Нашият гост
Цветан Тотомиров е роден на 14 април 1943 г. в с. Раброво, Видинско. Завършил е висше военно училище и две военни академии. За 40 години преминава през всички командни длъжности в Българската армия. Като командир на мотострелкови взвод в Елхово участва в събитията в Чехословакия през 1968 г. Заради волята и принципността си е наречен от подчинените си “Железния”. Залага основите на военната реформа. Началник на Генщаба на Българската армия (1994-1997 г.).