Дигитализацията в България – бедствие, авария и катастрофа

Моят девиз е „Свобода или смарт!“

Дигитализацията в България е едновременно бедствие, авария и катастрофа. Това ние много добре го знаем. Няма нужда да ни тестват със съобщения за тревога. Ние и без това денем и нощем живеем, тествани от реклами, докато някой от нас не издържи и наистина отиде да си прегледа простата, за да има гарантирано силна струя. 

А кои сме ние? Ние сме поданиците на електронното правителство, ние сме крепостните селяни на Министерството на електронното управление. Ние сме гласоподавателите, които остават насаме с малките креолки „Смартматик“ от Венецуела, с които някой тайно е блудствал в някоя тъмна стаичка. Ние сме пациентите с електронни рецепти на Здравната каса, ние сме аптекарските клиенти със сменен код на антибиотика. Ние сме учениците с електронни извинителни бележки и децата от първо до трето електронно класиране за детските градини. Ние сме шофьорите, които получават електронен фиш на КАТ и дето три пъти вече ни предупреждават, че от октомври ще почнем да получаваме есмеси с глоби, пък то взе че стана ноември. Ние сме и ползвателите на системата от умните светофари и като пешеходци, и като водачи на автомобили, велосипеди и тротинетки виждаме как умните светофари пускат зелена вълна, но не за нас, а за кортежите на управниците. Ние сме и чакащите по спирките, които гледаме брояча, че автобусът идва след 3 минути, а той идва след 10.      

Всички ние, изброени дотук, а и още много други дигитализирани като нас, сме абонати на всевъзможни мобилни и кабелни оператори, оперират ни с всякакви операционни системи. И докато лежим на операционната маса, режат ни без упойка, тече сиромашка кръв, а членовете на операционния екип флиртуват и се пощипват. Когато ни зашият, те са оставили сред нашите вътрешности техните дигитални скалпели, ножици, пинсети и щипци.

Кои са те - дигиталианците? Тези, които искат цял живот народите да слугуват на техните електронни нововъведения и системи. Тези, които са завършили Академия Телерик и пишат софтуерни програми, а пък не са прочели даже една книга за Винету през живота си. Сигурно в Телерик им преподават „Война и мир“ и „Престъпление и наказание“ като кратки електронни съобщения, които да се събират в „Туитър“.

Това са тези, които показват в рамка дипломи от Харвард и смятат, че са по-върховни и от най-върховния закон - Конституцията. Те пишат програми за лекарства, за банки, за данъци и осигуровки... Даже за ушни марки на кравите, без да  могат да различат крава от биволица. То не ги и интересува с какво козата е различна от овцата, кокошката от гъската, доматът от чушката. Моля ви се, те са IT-сектора, да не би да са някакви селяни, ако им трябва информация, ще чукнат в Уикипедия. Те на енциклопедисти, а Уикипедисти, а всъщността обикновени Уикипедита.

Дигиталианците могат да изгледат докрая филма с Оскарите „Всичко, навсякъде, наведнъж“ и да го похвалят  възторжено. Но нито като деца са си играли на Карлсон и Дребосъчето, нито на Пипи Дългото чорапче, Томи и Аника, нито като тийнейджъри са чували какво е „Спасителят в ръжта“ и „Да убиеш присмехулник“, нито по-късно за чували за „Улица „Консервна“. Те се занимават за да пускат „червеи“, за да заразят компютрите и смартфоните ни, да ги командват дистанционно и да атакуват сайтове, в които не им харесва какво пише. Или „глисти, с които да се докопат до електронното ни банкиране, да ни окрадат и да ни видят сметката.  

Този нисък естествен дигитален интелект ражда и калпави софтуерни програми. Той произвежда тролове и фалшиви новини. Скапаните му количествени натрупвания водят и до създаване на нискокачествен изкуствен интелект.

Невежество – твоето име е смарт! Няма какво да се учудваме. Самият академик Николай Денков, който е бил и министър на образованието и сигурно навремето е завършил някъде със златен медал, заслужава двойка по литература. Защото слага в един кюп Бай Ганьо и положителния герой Андрешко. Сигурно навремето Денков е чел много за свободните валенции, но не му е стигнало време за четене с разбиране на разказа на Елин Пелин. В него един селянин с каруца от Шоплука си връща на такива като Денков, Кирчо, Кокорчо, техните авери от сглобката, че даже и колегите им с вълчите кожуси от опозицията, като ги оставя сами в същото блато, до което всички те са докарали бедната ни държавица. И да – като искате да секвестирате житцето на Станойко, докато крадете като 300 дяволи, благодарете се на този благороден шоп, че само ви е зарязал за една нощ в блатото, а не са дошли шопите със сопите. Че тогава: „Жална ви майка!“, ще отговори тъмнината във финала на разказа.         

Ще речете: „Стига си попържал – кажи твоето решение!“ Моето решение е лично и просто, ако ви се вижда страшно, не го правете у дома. То се нарича: „Свобода или смарт“. Телефонът ми е с копчета, защото вече не ги правят с шайби. Не съм му активирал интернета. Не желая да получавам непоискани търговски съобщения. Не желая да получавам съобщения за бедствия, аварии и катастрофи. Не желая да ме известяват, че имам глоба от КАТ. Нямам електронно банкиране. Гласувам с хартиени бюлетини, а не на машина. Нямам фейсбук и не ме интересува какво пишат там. Чета книги на хартия, не на „Киндел“. Не давам моята скромна дигитална клисава нивица в никое дигитално ТКЗС (в превод - Трудово-кооперативно земеделско стопанство). Няма да стъпя на техните IT-лекции в техните IT-академии. Нека ми пишат неизвинени отсъствия, никога няма да получат от мен електронни извинителни бележки. А дори някой ден да реша да им вляза в час и някой господин IT-лектор с костюмче, очила и квадратна глава ме попита с укор: „Вие защо толкова закъсняхте?“, ще му отговаря: „Спрях се да приказвам с Хъкълбери Фин.“