Ерусалим може да е столица и на Израел, и на Палестина

Ако това стане, няма да има нужда от бурни протести, при които да загиват млади хора

Наскоро президентът на САЩ Доналд Тръмп, когото иначе подкрепям във всичките му начинания, направи нещо велико. Той заяви, че столица на държавата Израел е Ерусалим, като каза, че основание за това е фактът, че този град повече от 1000 години е бил столица на Израел. Срещу него възроптаха - и то ясно и бързо - както палестински и други арабски лидери, така и голяма част от хората, управляващи държавите в ЕС. Възроптаха, заявявайки първосигнално, че това не е хубаво, не вярно и т.н. Всичко, което казаха, беше правилно с изключение на това, че не е вярно.

И така отново се постави въпросът дали историята, както всички знаят, е познание за миналото. Изучавайки го, политиците ще знаят как да постъпват при определени обстоятелства и как да се пазят от грешни ходове. Защото, когато са грешали, те са предизвиквали поражения вместо постижения в целокупния живот на една нация или държава. Политиката има още една функия, за която малко се говори – тя е АРГУМЕНТ ЗА ПРАВА. Т.е. една нация има права, стига в историята да е имала нещо и то дълго време.

Ние, българите, също сме се възползвали от тази функция на историята. Отец Паисий неслучайно е написал История славянобългарская. Той я представя на българите не толкова като познание за миналото, а като аргумент за права: да имат самостоятелна държава и самостоятелна църква, тъй като такава вече са имали и то в течение на столетия. Отец Паисий Хилендарски пише тази книга за българския народ и неговите политически мъже – тогавашни и бъдещи, но 100 години преди него един друг българин – Петър Богдан, също е написал история на България. Тя е на латински език и очевидно е била ориентирана за държавните мъже на Запад. Когато при очакваното прогонване на турците от Европа през втората половина на XVII век, следствие на подготвяната Свещена лига, те забравят, че България е била независима държава и е превърната в провинция/ област на Австро-Унгария, Русия или Венеция.

Европейските лидери много се учудиха, че точно в този момент Тръмп обяви Ерусалим за столица на Израел. Нищо не налагаше такава акция, освен ако ЦРУ не му е докладвало, че Република Македония след като призна Охрид за българска столица – не само административна, но и на църквата, и в търсене на своя древна столица не е решил да обяви Ерусалим за столица на Македония. Европейските лидери се усетиха чак на втория ден какво направи Тръмп. И почти никой не забеляза, че следващите им изявления бяха с наклонена една дума в протестните им изявления. Те казваха, че Ерусалим не може да бъде „ЕДИНСТВЕНО СТОЛИЦА НА ИЗРАЕЛ”. Тоест, тя може да бъде, защото няма как – била е 1000 години главен град на Израел и има права да е столица.

Но такова право има и друга държава – Палестина. Какво пречи на палестинците да обявят Източен Ерусалим за столица на Палестина и тогава няма нужда от тези бурни протести, а млади хора да загиват под израелските гумени куршуми. Най-интересното е, че ние имаме дипломатически отношения с Палестина и в България има палестински посланик. Нас не ни интересува къде е българското посолство в Палестина – сега то се намира в Рамала - голям палестински град, но не е Ерусалим. Да кажат палестинците: „Столица ни е Ерусалим и нашето посолство да отиде там!” Колко му е! Едва ли някой ще протестира, защото в практиката един град да бъде столица на две държави няма нищо порочно и престъпно.

Какво би могло да попречи на този факт? Първите, които трябва да се смирят по този въпрос, са арабите. Понеже са много – над 100 милиона, и понеже непрекъснато причиняват неприятности и на Европа, и на САЩ, и на Русия - ние гледаме да ги четкаме, за да не се обидят. Но сега молим – нека и да не прекаляват. Ако Ерусалим наистина е бил столица на Израел, той никога не е бил столица на някоя арабска държава, т.е. на нито един от двата арабски халифата, съществували през Средните векове – Дамаск и Багдад. Третата столица на халифата е Истанбул, защото Османската империя е всъщност халифат.

Преди Коледа в Лозенград гледах филм за годишнина от голямата победа, постигната от османската армия през Първата световна война – англичаните се опитват да превземат Мека и Медина. Там се сражават турските войски, арабите ги няма и турският коментатор ги попита ехидно: „И сега, къде бяхте вие по време на тези сражения, братя араби?”

Ерусалим е свещен град за мюсюлманите, вкл. и за арабите, но никога не е бил столица. Е, може би трябва да му се признаят близо 200 години за столица на едно от латинските княжества, когато е бил превзет от рицарите на Първия кръстоносен поход и превърнат точно в такъв. Макар и превзели го в края на XII век, арабският лидер Саладин не го е направил столица на държава. Следователно арабите не могат да претендират за столица. Могат така, както казвам аз – и мисля че няма да има никъде по света съпротива, ако си го обявят сега за столица на новата държава Палестина, която също не е съществувала никога през средните и и в по-новите времена.

Споменах за няколкото загинали младежи там, за които съобщават медиите. Макар и използвайки гумени куршуми, все пак понякога и те убиват. Заболя ме сърцето, че това става в XXI век. Защото като историк, знам колко много кръв се е проляло около този град. Първо, когато са го превземали от Византия - в края на VII век арабите са извършили чудовищно клане над християните. Колкото са останали, са им позволили все пак да изповядват вярата си. Но очевидно са ги притискали, за да организират папите кръстоносни походи, които да превземат града и светите места. И действително това се случва. След ужасяващото клане, извършено от кръстоносците, някои светли умове в Европа протестирали. Три дни кръстоносците клали безмилостно мюсюлманите – мъже, жени и деца. Между другото, в суматохата пострадали и християни, евреи и хора от други вери и народности. Сякаш черен облак бил паднал пред очите на кръстоносците – някои говорят, че те са използвали наркотици - отвара от същата гъба, която са ползвали и викингите.

След това близо 200 години се водят боеве с арабите, които искали да си отвоюват града.

И накрая начело на разединените тогава араби застава един, който ги обединява - Саладин. Той също извършва клането над християни в крепости, които искал да превземе – като Акра, но в Ерусалим постъпват по друг начин. Той влиза в споразумение с водача на кръстоносците в града: кръстоносната войска да се изтегли, да отиде до пристанището в Акра и да се изнесат обратно за Европа. А християните в града обещал да не ги пипа. Така и станало. С това Саладин в края на XII век дал прекрасен пример за човешко сътрудничество. Уговорката била спазвана столетия наред и затова в Ерусалим винаги е имало и християни, и евреи, и мюсюлмани.

Нека сега арабските лидери, които седят и подскачат, облечени в костюми на Армани, прилично подстригани и обръснати, крещят и викат: „Ерусалим е само арабски!”, да седнат на хубавите си задници и да помислят малко – дали да не постъпят като Саладин. Даден им е прекрасен пример от техен човек, който те трябва да последват. Т.е. да намерят начин в новите условия и при новите изисквания да осигурят мирно и кротко сътрудничество между евреи и араби. И то ще бъде спазвано от всички, разбира се под егидата на Европа, САЩ и Русия.

Такива прекрасни примери има и сега и моя милост преживя един от тях – още съм под силното му въздействие. На 20 декември в Лозенград (на турски Къркларели) по искане на кмета, който превърна една от красивите старинни къщи в Етнографски музей, бяха отделени стаи, в които да бъдат представени народностите, живели в града до 1913 година. Те са били приблизително еднакъв брой – до 10 000 души българи, гърци, турци. Музейната експозиция представи бита и културата на лозенградските българи и гърци. Българите са изселени от там през 1913 година в резултат на Междусъюзническата война, а гърците в 1922 г. Името Лозенград е измислено от патриотично настроени български даскали и така е влязло в литературата.

Поразиха ме не само действията на кмета там. Градоначалникът си позволи да каже, че в този град са живели и българи. Голямата ми изненада обаче беше свързана с името на най-големия хотел в 70-хилядния град. Той се казваше Лозенград, като той също напомняше на българите. Представете си, че в Пловдив някой кръсти хотела си Филибе – ами хората на Ангел Джамбазки ще видят сметката на табелата му още на втория ден.