„Излъжи го, да ти вярва” – забравената поговорка

Ало-измамите стават все по-кретенски, а дадените пари – все по-големи

Дълго време се опитвах да се поставя на мястото на някоя самотна старица или на някой още по-самотен дядо, на които им казват по телефона някаква ужасия, случила се я с чедо, я с внук... И че трябва тутакси да се дадат едни пари, та да се оправи работата.

Шок си е наистина! Все пак някои хора лъжат по-убедително, отколкото другите казват истината. А от медиите научавахме как „ало-измамниците” стават все по-изобретателни. Обажданията им се описваха в пресата като цели спектакли: ужасни писъци в слушалката, катастрофи, линейки, спешни животоспасяващи операции...

Постепенно обаче почнах да се питам: как така, да му се невиди, не минава ден да не ти съобщават по вестници и телевизии за поредната телефонна измама, а ти да продължаваш да им се връзваш на тия незнаещи милост хора. Непрекъснато ти се обяснява, че пари, поискани по телефона – в никакъв случай не се дават! А ти ги даваш и още как! (Понякога си представям как две баби на пейката пред блока обсъждат поредната новина за телефонна измама, пустосват и не могат да се начудят на акъла на ужилената си връстничка, а още на другия ден тях самите ги ужилват по същия начин.)

Като при това отдавна вече ги няма драматичните телефонни сценарии. Телефонните крадци май са започнали да си спестяват този труд. Отказали са се от писъците в слушалката. Звънят с откровено тъпи истории, и представете си, пак имат услужливи жертви. Жена на средна възраст била убедена по телефона да предаде наличните си пари, с които ще помогне... за полицейско разследване. Измамената на няколко пъти теглила пари от банковата си сметка, които оставяла на различни места в столицата и така предала на мнимите полицаи близо 10 000 лв. Друга една хвърлила от терасата горе-долу същата сума за същото – да помогне на полицията, за което ще й се връчи медал за доблест. Та да хвърлела парите през терасата, като преди това сложи бял чаршаф на балкона.

А върхът е новината, че дядо дал парите, защото бил убеден, че та съдейства за залавянето на... телефонни измамници! И то какви пари! 22 000 долара и 8000 лева.

Тук вече има и информация за много сериозно размишление. В продължение на една ли, две ли седмици този човек е теглил три пъти пари, които да дава на ония бандити! Нещо повече! Теглел ги от Варна, понеже в родния му град Поморие му отказвали, тъй като правилно подозирали, че мъжът е заблуден... Той обаче на банката не хваща вяра – вярва на лъжците. Think about it! Няма го обяснимият шок от предишното телефонно театро. Няма го разбираемото и близко до припадък ошашавяне, което да те лиши от възможност за разумно реагиране и което, така да се каже, да те оправдае, че си се вързал. През всичките тия дни възрастният мъж сто на сто е продължавал да чува или да чете новини за измамени негови набори, но явно и през ум не му е минало, че самият той вече се е превърнал в един от тях. Също като онези, дето са се връзвали по няколко пъти...

Историите по телефона стават все по-кретенски, а сумите – все по-големи. Не разбирам как става тая работа!

Попаднах на изследване, което се опитва да обясни този своеобразен Стокхолмски синдром. Според изследването една от причините нашите баби и дядовци да са така лековерни, може би е в ширещата се в страната корупция и схващането, че с пари всичко може да се оправи. Един вид: „Тъй е тя и тъй ще бъде!” Може и така да е.

А, да, да не забравя: тази печеливша индустрия май е само българска, щом дори от Върховната касационна прокуратура са признали, че в чужбина не познават такова престъпление.

... И новините за ужилени хора растат, но съобщенията за осъдени измамници все още се броят на пръсти. Ако изобщо си струва да се броят.

Посегнаха и на деца

Новината, че ало-престъпниците са убедили едно дете да хвърли през балкона де що е намерило пари у дома, навежда на лоша мисъл. Много лоша! Как са знаели измамниците, че детето е самичко и че в къщата има толкова пари? В различна валута! И че детето е доверчиво. Отде са ги знаели тия работи? Това не е проба наслуки, нали?

Грях ми на душата, но не вярвам това да е станало без помощта на близък на семейството човек!