Писателят Емил Андреев пред „Труд“: Българинът ще стане европеец, когато възстанови силата на духа си

Отучени сме от ежедневното прилагане на християнските ценности в битието ни

В дните преди Великден за българското разпятие между минало и настояще, вяра и отчаяние и необходимостта от народно възкресение, за политиката и липсата на морал и справедливост в нея и за вълшебната сила на словото, разговаряме с писателя Емил Андреев.

- Г-н Андреев, наближава едни от най-големите български празници - Великден… Какво обаче ще празнува народът ни още разпънат между отреченото си тоталитарно минало и несбъдналото се досега демократично бъдеще? Види ли се, според Вас, отнякъде някакво възкресение?

- Твърде древен народ сме - един от малкото със своя азбука, запазил името и величието си през хилядолетията и оцелявал с всевъзможни средства, но винаги сме били някак раздвоени в историческата си участ и бидейки в това състояние, ние все сме се съобразявали: я с няколко империи, я с райх, я с щати, я със съюзи. (Дано последният, в който сме, не се превърне в поредния съветски). Сякаш сме обречени вечно да носим богомилската дуалистична природа, разполовени във времето и вярванията си, в убежденията и философиите си, в политическите си пристрастия, в носталгиите си по миналото, в мислите и чувствата си, в мечтите си. Не ми се ще да обобщавам, нито да оправдавам орисията ни, но поради стихийната ни историческа съдба, зависимости, бедност и мизерия, ние сме отучени от ежедневното прилагане на християнските ценности в битието ни. Забравяме да обичаме ближния като себе си, показваме повече (често сприхави) балкански емоции и като типични индивидуалисти и максималисти, съдим бързо, от последна инстанция, припряно, „на парче“. Оптимист съм, все пак! Вярвам във Възкресението (и като метафора) и съм убеден, че народът ни има сили да се възроди и обедини, за да сбъдне едно по-нормално демократично настояще. Иначе хората ще си празнуват Великден както винаги, ще се радват и ще се надяват, колкото и да са изтерзани и обезверени.

- В последната Ви книга главният герой казва „българският дух е като същински дух, като привидение - никой не го е виждал, но всеки говори за него!“. Изгубихме ли българския дух в гоненето на парчето хляб от едни и милионите от други?

- Това за духа е заиграване на героя ми с една мисъл на Ларошфуко за любовта; много говорим за духа и любовта, а забравяме, че те се „измерват“ с проявления и случвания. Българският дух е низ от подвизи (бойни и мирни), често платени с живот, върху които се крепи величието на Отечеството ни. Ние не сме изгубили българския дух, той продължава да ни изпълва, (младите в различните сфери на науката, изкуствата и стопанския живот го доказват със своите успехи у нас и по света) лошото е, че в борбата за парчето хляб милионите на ненаситната олигархична власт не помагат за въздигането на тоя дух. Те омърсяват идеята за справедливост, защото в голямата си част са спечелени по нечестен начин, създават корупционни модели, които отвращават хората и най-вече същите тия млади, които поголовно напускат България. А какъв апотеоз на лакомията, какъв скудоумен кич е да вградиш най-великото достижение на българския дух - азбуката - в скъпо, но иначе евтино общежитие за пишман-управници? Нямам думи и не знам с какви букви да изразя презрението си? С Varvi, narode, vazrodeni, може би!

- Кое е срамно у нас и в какво виждате проявлението на разума? 

- Управниците да говорят каквото си искат, ние виждаме какво и как е постигнато - от всички тях до сега без изключение. И как пък имат очи още да ни се предлагат като политическа класа? Всички категории, за които говорите, се обезценяват поради липса на разум, визионерство, воля за справедливост и най-вече поради шупналата през всичките години грухтяща олигархия, сраснала се с властта. Преодоляването трябваше да започне отдавна, сега вече ще е трудно и мъчително, макар да не е невъзможно. Явно е необходима смяна на досегашния модел. Май ще трябва да се започне отначало - Велико народно събрание, мажоритарни избори и възмездие за незаконно забогателите отгоре надолу. Само че олигархията няма да го позволи. Остава надеждата, че изпълнителната власт ще се промени, ще стане разумна и ще започне да реже къс по къс от тумора (включително и от себе си), с надеждата, че ще остане нещо здраво. Иначе, агонията ще продължи, а мизерията, както се казва, няма дъно.

- България е член на ЕС от 12 години. Стана ли обикновеният българин европеец по душа - стигна ли по-далеч от полетата на Испания, домовете за възрастни в Италия и заводите в Германия…

- Ако не беше Европейският съюз, ние отдавна щяхме да сме фалирала държава. Опасенията ми от неговото съветизиране са по-скоро гротеска на фона на раздутото му административно тяло, което има опасност да се превърне в чиновник от съветски тип. Една от причините Великобритания да се „брекзити“ е именно скъпоструващата лепта за поддръжка и регулации, които тя не е свикнала да плаща, особено за държави като нашата, които на всичкото отгоре и крадат. (Не че Британската империя не е крала през вековете, но каквото било - било, сега светът е друг.) Българинът ще стане европеец по душа (в голямата си част той е), когато възстанови силата на своя собствен дух, без патриотарство, а с разум и воля в защита на вечните си интереси; и той като Великите сили си има свои интереси. Засега българинът ходи в държавите, които споменавате, от немай къде - пак за хляба, но ще дойде време, когато той ще се завърне, за да гради и собствената си страна, и Европа.

- А каква е съдбата на българския писател - успява ли той да изнесе българската литература и описаните от него наши живот, страдания и надежди в големия свят, приобщавайки така и себе си, и нас към останалите народи?

- Българският писател е като всеки българин, завихрен в горнилото на своето време. И той като едно гърне се върти в ръцете на историческите превратности; глината му е от стара жила, става дори и за костен порцелан. И ако досега е бил в позицията на догонващ пропуснатите европейски постижения, особено след Просвещението насетне, то днес той вече успява, ако не да изнесе, то поне да представи подобаващо своите страсти, сънища и надежди. Поне десетина съвременни български писатели са преведени на четири-пет световни езика, че и повече. Този факт никак не е маловажен. Колкото до приобщаването - това е процес и изисква организирани усилия. Доколкото е по силите ми, и аз съм помогнал за издаването на чужди автори в България и наши - в чужбина.

- Мнозина писатели, актьори, музиканти се оплакват, че липсват достатъчно грижи от страна на държавата за културата. От високите данъчни ставки, ниски заплати, мизерни субсидии. Но не е ли по-страшно, ако държавата поеме под крилото си творците и ги превърне в свой обслужващ персонал и глашатаи?

- Едва ли кралица Виктория се е грижела за Дикенс или руският император - за Достоевски. (Николай I е осъдил на смърт Фьодор Михайлович и слава на Бога, че го е помилвал в последния момент.) Това като шега. Писателството е самотна работа - всеки сам да си гони бесовете, както може. С колективните изкуства е различно, там трябват грижи и средства, изключенията са малко и гравитират към забавно-развлекателните формати. Да, държавата е длъжник на културата, определено, но тя не бива да я превръща в „обслужващ персонал“; тоя филм вече сме го гледали. Срамно и обидно е, че съществува ДДС върху книгите, но всички разумни предложения, писма, молби и поплаци за диференцирана ставка си остават без последствия.

- Ако погледнем назад, ще видим, че големи творци като Петко Р. Славейков, Иван Вазов, Стоян Михайловски въпреки духовните си пиедестали са заемали постовете на депутати, министри. Защо днес българският писател и въобще творец ярко отсъства от политическия и обществен живот? Не е ли това една от причините у нас да властват неграмотността и простотията?

- Така е, макар дядо Славейков да е отправял обидни думи към дядо Вазов като политик, но това е друга тема; на такива дядовци всичко се прощава. Писателите, творците по принцип, би трябвало да са морални хора, а такава неморална дейност като днешната политика е несъвместима с техните разбирания, макар да има изключения. Нали в началото на прехода в народното събрание имаше и писатели, и творци всякакви. Какво стана? Бавно и полека те се отвратиха, изтласкаха ги и нахлу това, което сега е пред очите ни - опоскана откъм морал политическа каста, в която и да има бели врани, те не се забелязват. Ролята на творците е не да влизат във властта, а да я коригират с духовност и мъдрост; който има уши да слуша, нека слуша - разумната власт се вслушва.

- Философи и политици ни убеждават, че светът вече е едно голямо село, в което границите между държавите и хората, включително и между половете изчезват. Има ли бъдеще такъв унифициран, калибриран и донякъде стерилизиран свят? И може ли без идентичност да има култура и въобще нормален живот?

- Ако знаех отговорите на тези въпроси, щях да съм най-щастливият човек. Факт е, че през интернет и все по-бързото придвижване светът се глобализира, но както всеки е единствен и неповторим, така и културите със своята самобитност ще си остават неповторими. Различният всъщност е като теб - и той душа носи, обича, страда, съчувства, прощава. Щом искаме да живеем по-добре, в мир и разбирателство, ще трябва да се търпим и да не правим на другите онова, което не искаме да ни правят на нас. Не бива обаче да отстъпваме от общочовешките норми за морал, закон и ред. Европейските ценности, защитавани с толкова кръв, не бива да се погазват с калибрирани заговори, хибридни вмешателства и античовешки планове за надмощие. Нито една вяра, в който и да е Бог, не е по-велика от друга вяра. Бедата е, че религиите все още се използват за отглеждане на смъртоносна враждебност към друговереца, а растящата популация на земята е все по-неграмотна, първосигнална и лесна за превръщане в хуманоидна био-маса.

- В книгите си разказвате за един самобитен край в българския Северозапад - край Дунав, със сгради в стил късен сецесион и полъх на аристократизъм, с герои философи и чешити, раздвоени между неволите, любовта и чудесата. В докладите на ЕС същата тази територия обаче е квалифицирана като най-бедната част на Европа. Кой вижда по-добре и проникновено - писателят или чиновникът?

- Моят литературен свят е моето вечно селище край свещения Дунав, където за пръв път съм усетил чудото на живота. По стечение на провидението то се казва Лом и аз съм благодарен на Бог, че така е повелил. Макар и беден днес, а вероятно и поради това, българският Северозапад е обиталище на духове, чудеса и чудатости, които вече май са повече от неговото живо население. Много от поселищата са бедни и безлюдни, тъжно и болно е да ги гледаш на фона на природната красота, сред която Господ ги е посял. Но този край от векове е с подобна съдба, за което си има исторически причини. Днес състоянието му е най-драстично и плачевно и с каквито и очи да го погледнеш, няма как те да не се насълзят. Писателският поглед може и да е по-проникновен и прозорлив от чиновническия, но какво от това! Да, най-бедната територия в ЕС е родният Северозапад, дори резерват на пустиняци го наричат, ала с шеги и закачки, колкото и да са смешни и самобитни, дори и с възпяване на неговите чешити, сънувачи и мистичност, той няма да се оправи. Поради невъзможността ми да сторя нещо повече за неговото благоденствие, аз съм избрал да описвам неговите чудеса.

- Започнахме разговора с един голям празник - Великден, да го завършим с друг, който предстои - Денят на Кирил и Методий и на българското слово. Прадедите ни са вярвали, че болестите и злините в живота могат да се прогонят с баене, с магически думи. Има ли още сила словото да променя живота ?

- Словото винаги е било изначална и велика сила. Ако не е то, светът отдавна щеше да е зверилище. Да, думите променят живота, те вдъхновяват, привличат и прогонват, сбъдват желания, утешават, влюбват, лекуват, омайват, лъжат и разплакват, но да не забравяме, все пак, че който говори много, все ще каже нещо, което не е трябвало да казва. Нека завърша така: вярвам във вълшебството на българското слово.

Нашият гост

Емил Андреев е роден през 1956 г. в Лом. Завършил е Университета “Св. Св. Кирил и Методий” - Велико Търново. Работил е като учител, журналист и преводач. Автор е на книгите Ломски разкази, Късен сецесион, Островът на пияниците, Боби Блажения и Другия американец, Стъклената река, Проклятието на жабата, Нашата книга и др. Автор е на пиеси и е съсценарист на ТВ сериалите Под прикритие и Четвъртата власт. Носител е на наградите ВИК и Хеликон. Произведенията му са превеждани на английски, испански, полски, румънски, украински, хърватски и др. езици.