„Под игото“ и катастрофата на новобългарския глобализъм

170 години от рождението на Иван Вазов се навършват на 9 юли

Романът е най-пълнозначно изобразеният и изразен български космос

В телевизионната класация за най-добър световен роман “Голямото четене” през 2009 г. българинът избра под №1 “Под игото”. А на следващите три места постави “Време разделно”, “Тютюн” и “Железният светилник”. Няма да споделям дали се присъединявам към подобна класация. Но ще се опитам да разбера и чрез опита на детските си години неочакваното (?) първо място на “Под игото”. Което наред със сетнешните събития около романа очерта поредната катастрофа на глобализма. Самонадеяно си мисля, че ще мога да защитя извода си. Дали или може би? 
Не помня кога ме е докоснал романът. Вероятно с родителския разказ, че по-големият ми брат е прочел Вазовата творба на 5 години. Не съм го взимал за натякване, щото не бях изпреварен с кой знае колко. Пък си имам странно преживяване с “Под игото”, което не съм споделял, защото е в категорията срамни. За детето, пък сетне и за всяка възраст, защото щеше да разкрие наивността ми. Детската наивност, която никой не знае кога трябва да свърши, за да не те обявяват за глупак. В първо отделение, на 6 години бях, научих, че мой съученик е играл във филма “Под игото”, който още не се беше появил. Или той се е фукал, или някой го е хвалел. Не схващах докрай какво значи да играе, докато филмът не излезе и аз го гледах. Видях момчето като един от учениците на Рада Госпожина във важната сцена с изпита в края на учебната година. И попаднах в сложната ситуация да не мога да разбера, защо съученикът ми се подвизава в две измерения, така отделени във времето. (Четенето на книги някак ме ориентираше в другата абстракция - времето.) Неведнъж се сепвах какво прави той сега при нас, а не е останал в “Под игото”. Е, по-късно стигнах до някаква истина за себе си.

Но пък бяха започнали други терзания. От четенето се догаждах, че героите на книгите не са точно живи хора, но това не им пречеше да се разпореждат с мене и с въображението ми. Замисленият от Вазов най-обаятелен герой Иван Краличът/Бойчо Огнянов, когото писателят е извайвал със свои представи за Левски, не се превръщаше в моя избраник. Знаех, че трябва да е така, но ме възпираше убиването на двамата турци във воденицата. Справедливо ми се виждаше той да се опълчи и мъсти за тяхната безогледност и бруталност, но детинското ми човеколюбие питаше защо така. Не защо пак с насилие - това е въпрос на по-късна възраст. Отнасях се с респект към Бойчо Огнянов, но мой обичан герой стана докторът Соколов. И слепецът Колчо. Докторът ме удивляваше с елегантност (днес бих я нарекъл Алекоконстантиновска), с която превръщаше ненатрапчивата си готовност да се жертва в нещо по-възвишено от дързостта на Огняновата разправа. Колчо ме покоряваше с изначалното си страдание, но и с това че пренебрегваше оцеляването си и поставяше над всичко служенето на България. Да не говорим колко му бях насъбрал на Кириак Стефчов. И как хихиках на любовните му мъки и се радвах, че и друг не го обича. Правех го заради подлостта му и преклонението пред феса. И странно - харесвах и хлевоустата властна и чужда на автора Хаджи Ровоама, защото не познавах подобна жена и я вземах за нещо приказно. По-късно, в юношеска възраст, приемах (приемаха го и връстниците ми) романа като възможност да ползвам/е словното му богатство. За да откроим по по-авторитетен начин ставащото около нас. Често си подмятахме “Руссиян жъ тъ заколи” - реплика на кроткия луд Мунчо, загубил живота си заради нея. Придавахме на тази закана хем подобно, хем иронично значение. С тази и с други реплики и думи показвахме умението на момчетата от всяко време да вплетат литературата в живота. А и те интуитивно усещат, че основните носители и на най-дълбоките пластове на литературната творба все пак си остават думите.

Такива словесни упражнения явно са ме подготвяли много скоро да осъзная, че литературата е изкуство на думите. Не да разбера, а да осъзная и прегърна тайната на литературата. Но не се приемам като някакво изключение на въздействието на романа. Поколения наред българи по някакъв начин са повтаряли и повтаряха моята “наивност” и съпричастност. Може това да не ги е отвело до служене на думите, но ги е направило читатели и почитатели на българското и на литературата ни.

Но защо точно “Под игото” стана живототворящото българско слово? Дължи се на характера на жанра роман, в който литературните герои и сюжетното време са най-пълноценната репродукция на реалните хора и на действителността. На епохата (продължила до 70-те години на миналия век) - в която литературата остава обществено въздействаща и влиятелна. Дължи се и на дългогодишната доминация на “Под игото” - до появата на Д. Димов и Д. Талев в българската романистика няма друга открояваща се творба. Но заслугата главно е на това, че романът е най-пълнозначно изобразеният и изразен български космос. От битовостта му до редица черти на поведенчеството и народопсихологията. От многото деца; семействеността; пищната трапеза с разговорка; махленските одумки и т. н. до недостигащата смелост за открито противопоставяне; смесицата от търпеливост и лукавост; опияняващата емоционалност във върхови ситуация (главата “Пиянството на един народ”), която ни води към саможертвата; добротата и опрощението и т. н.

Затова българинът живее с романа, който за него не е просто вид четиво, а извор на самопознание и национална идентификация. Винаги съм мислел, че точно този род представителни за нацията творби имат и най-голям шанс да се приемат от света като голяма литература. Рецепцията на “Под игото” го доказва. От първия чуждестранен превод на английски година преди излизането на романа на български (1894 г.) като книга през последвалите само за пет години издания на шведски, полски, хърватски, френски, румънски, датски. Та до продължаващия и до днес издателски интерес по света и включването на романа в блестящо съставена 200-томна руска поредица “Библиотека всемирной литературы”.

Надявам се всичко казано дотук обяснява избора на днешния българин през 2009 г. в класацията за най-добър световен роман. Той просто защити своя роман и ясно обяви нерушимата обвързаност на няколко поколения с изобразения български космос.

Посегателство срещу думите

Не на съвременния превод!

Творбата ни пази и от иго, и от сриване на общността

Чрез избора си на “Под игото” през 2019 г. освен своя космос “обикновеният” човек бранеше и разбирането, че литературата е изкуство на думите. Че магията на българското в романа се дължи и на множество думи, които са поизчезнали от всекидневието, но живеят пълноценно в романа. Там те продължават да носят конструкцията на българския космос. Макар част от тях да са турски, те успешно са побългарени с особена значност благодарение на изключителния ни усет към езика. Та да поднесеш на такъв народ превод на представителната му творба на новобългарски, т. е. на осакатен български, беше обидна провокация. Тя тласна “обикновения” човек към съпротива, към каквото той в последно време той рядко прибягва. Защото този човек, истинският крепител на нацията, се мобилизира най-силно срещу заплахите на целостта на духа му. Това видя той в посегателството срещу думите, с което беше направен опит една от неговите духовни ценности да се дебългаризира, десоциализира и в крайна сметка да є се отнеме съществуванието като български живот. “Под игото” просто пази и от иго, и от сриване на общността ни.