"Покаяние" се играе предколедно в "Сфумато"

На 16 декември, само няколко дни преди Коледа в театър "Сфумато" от 19 часа ще се играе един специален спектакъл, пълен с послания и празничен дух „Покаяние“. Това е второ представление от импровизационния цикъл "Петте елемента" на доц. Велимир Велев. То е резултат от актьорски психофизически тренинг по сценична импровизация, изграден изцяло върху елемента "Дърво". Авторската театрална методика наречена „Натюрморт-Контакт Импровизация“ стъпва на работата с Неживата материя (природни материали или предмети и материи) на сцената и превръщането им в сценично изразно средство. Материалът, който се използва в този тренинг, става източник на сценичното въображение на актьора и „ражда“ неговата пластика и физическо присъствие, логиката му на поведение и общуване. Те прерастват в сценични ситуации, със своя тема и нравствено послание. Така същността на всеки материал изкристализира в зрелищна форма, а формата – в съдържание. Като краен резултат от тази творческа лаборатория се ражда спектакъл. Символното осмисляне на неживата материя, като сценичен атрибут и същевременно органичното й вплитане в сценичното действие и фабула, придават на представленията едновременно и философска дълбочина, и особена сила на въздействие върху възприятията на зрителя. Съчетавайки добре характеристиките на драматичния театър и кукленото изкуство, на балета и цирка, на пантомимата и физическия театър, спектаклите от цикъла на „Петте елемента“ излизат извън рамките и оформят един нов, уникален жанр. А темите, които подтикват зрителите към размисъл в "Покаяние", идват от вжданията на екипа, начело с доц. Велев, който е създал спектакъла и са толкова актуални днес: Някога, когато ние, хората сме имали всичко, сме посегнали към дървото със забранения плод. Така живеем и до днес – някъде там между двете – между Дървото, което ни дарява живот, и дървото, което ни дава разум да избираме, но не и очи да различаваме добро от зло, истина от лъжа, любов от егоизъм. Там между неразбирането, че притежаваме всичко на тая земя, и заблудата, че трябва вечно да търсим някъде извън себе си щастието.

И оттогава продължаваме да живеем, сякаш обгърнали с ръце от двете страни ствола на едно дърво, което ни свързва и разделя. Безчувствени към прегръдката на любимия, докато гледаме през рамото му далече към чуждо изкушение. Убивайки най-близките си с егоизъм. Разпъвайки ги на кръст с изневяра и предателство. И така докато не унищожим любовта и не я превърнем в консумация, докато не съсипем всичко, което имаме и не оценяваме! Тогава идва време за разплата:

Светът се превръща в пустиня.

Животът в порнография.

Любовта в търговия.

Приятелството в изгнание.

Съществуването в наказание.

Пребиваването на тази земя в капан.

И тогава, останали без изход, се сещаме само за едно – да вярваме, че ако има покаяние, има и прошка! Нищожни и смазани, просещи милост, по-ниски от тревата, да чакаме някой да се пресегне и влее в жилите ни соковете от „дървото на живота“, за да се родим пак между клоните му като плод, който ще се отдели и този път мъдро ще заживее отново!