Примадоната Анна Томова-Синтова пред „Труд“: Гласът е огледало на човешката душа

Една от най-големите примадони в света - българката Анна Томова-Синтова, е в София по два повода: за да подготви вокално изпълнителите за премиерата на „Дон Жуан“ от Моцарт в Софийската опера и за да присъства на представянето на фотоизложба и видеопрожекция, проследяващи зведния й сценичен път. Това своеобразно честване ще е в неделя от 18 часа. Входът е свободен.

- Маестра, в неделя вечерта в Софийската опера ще има ваше представяне - с фотоизложба и видеопрожекция. Как беше организирано това събитие?

- Причината беше една голяма фотоизложба, която ми беше организирана миналата есен във Виена от любителите на Щатсопер Виена. Беше голяма изненада за мен. Всичко съвсем сами бяха организирали, само наготово ме поканиха да присъствам. Бяха събрали снимки от къде ли не - от фестивала в Залцбург, от Виена, от цял свят. Бях трогната от това внимание. Истински щастлива, горда и силно развълнувана се почувствах. И така дойде идеята, при положение, че вече съм се оттеглила от сцената, защо да не я покажа и в България. това е документация на един изминат творчески път, на цялото ми развитие, на което България винаги е била свидетел. Софийската опера се съгласи да се проведе това събитие. Притежателят на снимките се съгласи да ги предостави, съответно от наша страна решихме, че можем да обогатим малко документацията на моя живот с други, непознати фотографии.

- Колко ваши снимки има в изложбата - около 100?

- Вече са над 120. Освен снимките, видеозаписите от важни мои участия са свидетелства на активния ми творчески живот, който до голяма степен не е познат в България. Та тази изложба е посветена на нашата българска публика, с която съм била винаги много свързана. Смятам го почти като свой дълг.

- Сред тези 120 фотографии има ли една, която ви е най-свидна?

- Не. Може би една-единствена, на която сме двамата със съпруга ми. Ние се събрахме съвсем млади студенти, аз бях 19-годишна. И 56 години вървяхме заедно по този път. За съжаление, той напусна света преди година и половина. Беше много тежък период, няколко много трудни за него години. Именно заради това известно време не бях идвала в България.

- Какво помага на човек да се вдигне отново, когато е паднал?

- Позитивен поглед и в най-тежките случаи. Поглед напред - очите са ни отпред, не са отзад. Но първо трябва да позволим това, през което сърцето и душата преминават, да бъде изживяно. Да не се подтиска. Това ми е било на мен винаги исото в живота. Аз съм посрещала трудностите, никога не съм ги избягвала. Двамата с него сме ги посрещали и така сме вървели напред. Имала съм много трудни моменти. Моят творчески път е бил от трудните. Нищо не ми е поднасяно на тепсия. Падали са ми ангажиментите, никога не съм вземала партия, защото е, така да се каже, примадонска. Позитивен поглед, вяра и оптимизъм. Това ми помогна много, но едва вече в последната половин година. Периодът трябва да бъде изживян.

- Каква роля изигра съпругът ви за творческия ви път?

- Той е една огромна част, смея да кажа половината от изминатото. Благодарна съм му за това, което той от душа и сърце е допринесъл за този мой път. Той беше възпитаник на ВИТИЗ, драматичен актьор. По-късно в Германия завърши и оперна режисура. Но пътят, по който аз поех: само по големите сцени, изискванията на Караян - един ангажимент с него отговаряше на 4 други - го накара да посвети цялата своя дейност на нашия съвместен живот. Присъствал е на всяка моя репетиция. Той, самият, е човек на изкуството и заедно работехме върху всяка моя партия - според изискванията на съответния режисьор и постановката. Но за самата мен, за изграждането на образа ми той беше не само морална и човешка опора, съпруг, приятел и най-близкият ми човек, но и творчески беше една част на постигнатото от мен.

- Вярвате ли в пръста на съдбата?

- Да, мисля че има сила, която трябва да уважаваме, и която ни води. Тя е в самите нас. Достатъчно е да слушаме сърцето си - тогава нещата вървят наистина напред, водени сме. Животът е като една река, която тече. Надяваме се да има по-малко камъни и пречки пред нас. Но по време на преодоляването им, колкото и да е мъчно, човек израства. Чрез трудностите израства. Не когато всичко ни е постлано на червен килим.

- Какви насоки давате на вашите студенти?

- Първо да дават от себе си. Епохата е ужасно материална. Изкуство не може да съществува без поне капка идеализъм. Аз им се възхищавам на младите студенти, които въпреки това днешно объркано време, все пак имат любовта и вдъхновението да служат на изкуството. На първо място гледам това да подсиля у тях. Обръщам внимание, разбира се, и на техническата страна, на всички детайли, които нашата професия изисква. Старая се да няма залъгвания. Да са готови да се преборват, да се противопоставят, да вървят напред, но да не бързат за една-две години да стават звезди.

- Не е ли това целта на всеки млад артист - да стане звезда?

- Това е една от големите опасности в днешно време. Импресариите и директорите на опери искат да правят от неузрели млади, но талантливи хора нещо, което изисква да имаш известен опит. Артистите се справят, но при първата трудност понякога се случва да паднат като чувал с картофи. Аз съм обещала на Херберт фон Караян, в името на този чист извор, от който аз съм пила, изкуството да върви напред - на здрава стабилна база. Да подкрепям и поддръжам младите хубави таланти. От всеки не може да се очаква да бъде примадона и да стане световна звезда. На първо място в моята работа е важно да поддържам любовта, която кара съответния певец да пее. С неговите възможности, за които гледам да бъдат разширени и развити максимално.

- Талантливи ли са днешните млади певци?

- Идва прекрасно поколение. Двайсетгодзишните са много талантливи с прекрасни гласове. Аз правя майсторски класове на много места по света - доскоро и в Япония, Америка, но вече избягвам далечните пътувания и съм се концентрирала в Европа. Преподавам в така наречерните оперни студии към театрите - с приемни изпити там идват кандидати от цял свят. Абсолютно съм убедена, че новото младо поколение е прекрасно. Вярвам му и знам, че много недоразумения, които стават по света, ще бъдат разрешени от днешните млади хора.

- Съвсем доскоро бяхте на сцената. Японската критика пише за вас, че гласът ви е "съвършен музикален инструмент". Вие сте сред певците, които са имали щастието да запазят гласа си. На какво го отдавате?

- Да така е, до миналата година имах участия на сцена. С възрастта настъпват разбира се промени, но това е индивидуално. Познавам колеги на моята възраст, които нямат променен глас, но вече тялото не функционира така, както би ни се искало. Аз и сега пея непрекъснато. Не мога да живея без пеене. Така съм се родила, така ми е преминал животът. Промените в човешкия глас зависят от много неща - не само възрастта оказва влияние, но и различните ситуации - може да е на хормонална основа или пък на психическа. Гласът винаги е едно огледало на човешката душа. Не бива да забравяме това.

- Вие лично губила ли сте гласа си?

- Не, нямам спомен за такова нещо. В по-млади години, когато останах без родителите си, имах силата да продължа в името на изкуството - нещо, в което съм възпитавана и от моята майка. В този най-труден период бяха и едни от най-хубавите ми спектакли. И дума не можеше да става за загубване на гласа. Но по-късно вече, в по-напреднала възраст, когато ми се случиха поредица от загуби на много близки хора, усещах че трудно преживявам това. Тогава се отдръпвах и самата аз нямах желание да пея. Гласът ми функционираше прекрасно, но оставих нещата да се развият от само себе си, не натисках. Оставих на гласа сам да му се пропее. Пеенето идва от сърцето и душата.

- Кои са тримата най-важни за изграждането ви като певица хора?

- На първо място бих сложила съпруга си. Ние се оформяхме заедно като хора. Той ми помогна да намеря себе си като човек, като творец и като певица. На второ - Ролф Ройтер от Лайпциг, с когото години наред съм работила всяка своя партия. И Караян. Като имате предвид, че съм пяла с всички големи диригенти - като се почне Ерих Лайнсдорф, Карл Бьом, след това от по-младата генерация бяха и Абадо, и Мутти, Зубин Мета, Колин Дейвис, всички... Маестро фон Караян държеше на това - да сме обърнати, да не сравняваме. Това много ми е помогнало. Имала съм много силен контакт с всичките големи диригенти.

- Какво е видял във вас фон Караян, за да работите толкова време - близо 20 г. - заедно?

- Сигурно продукта, който сме създавали. Той беше строг и с огромни изисквания. Той например веднъж ме попита: "Кой ви е подготвил за моите изисквания? Защото рядко срещам човек, който се покрива с моите изисквания." Аз му казах, че ме е подготвил целият мой път - като се почне от семейството ми, а може би и самата ми личност. Беше спонтанна, голяма, силна творческа връзка. По време на изпълнение бяхме едно.

- Какво означава това - че по време на изпълнение сте били едно с Караян?

- Усещането на всеки такт, интерпретацията, усещането на съответната музика - беше единомислещо, едноусещащо. Това може би само изпълнител може истински да го разбере. Той в такива случаи казваше на журналистите "Елате на репетицията, елате на спектакъла." Никак не обичаше да обяснява.

- Ще направите ли и 5 майсторски клас в Националната музикална академия в София?

- Последният беше през есента 2018 г., по принцип се правят на 2 г. Във връзка съм с и със самите студенти, и с преподавателите, и с декана на вокалния факултет. Отворена съм винаги за предложения.

- Разбра се, че може да проведете такъв клас тази есен в Старозагорската опера. Ще потвърдите ли?

- Да, влизам в контакт вече. Именно за Стара Загора ми трябваше повечко време, за да мога отново да отида след личните ми изживявания. вероятно тази есен ще посетя родния си град.

- В България младите хора не са големи фенове на оперното изкуство. Какво може да се направи, за да се привлекат към каузата?

- Репертоарът на съответните театри да бъде винаги много оживен, много колоритен и да съдържа различни композитори. Разбира се, трябва и да се съобразява и с вкуса и изискванията на нашата публика. Това играе голяма роля. По света театрите са препълнени с млади хора. И получавам писма и до ден-днешен от 11-12-годишни деца, които са гледали мои записи в ютюб. Какво остава за младите. Така че тук, в България, това зависи от истинския ангажимент на хората, които ръководят театрите. Те трябва да поддържат разнообразен репертоар. Еднообразието отблъсква хората. Нашият народ има прекрасното качество и в мъка, и при радост да изразява своите чувства с пеене. Навремето пеенето беше своего рода одушник, но и част от нашето съществуване, от нашето българско зърно. И това трябва да се развива - по радиото, и в училище да се слушат не само оперни, но и хубавите ни естрадни песни, които младото поколене изобщо не е чувало. Това са градските ни песни - Георги Раданов, Богдана Карадочева, Емил Димитров. Да се пускат по-често. Вземете нашия единствен по рода си и много ценен по цял свят фолклор. В това отношение бих апелирала за повече ровене към нашия корен, истинското, което поддържа духа ни. Българското е нещо толкова хубаво. Нека да не се заличава, а да има нещо, което да им радва душите.

- В глобален план мислите ли че оперното изкуство линее?

- Напротив, операта живее. И съм дълбоко убедена, че даже и известна криза да изживява, голямото, истинското изкуство никога не може да замлъкне и никога не може да бъде забравено. Човешката душа има нужда от изкуство - за нея то е храна. Каквито и приливи и отливи да изживяват епохите, то върви напред. Абсолютно.

- Вярвате ли, че оперните певци не е нужно да бъдат и артисти, че те са на сцената, за да пеят?

- А, не! Сцената иска да си и артист, и певец. На тази тема Рихард Щраус има опера - "Капричио". Темата е за създаването на едно оперно произведение. Кое е по-важното - музиката или текстът? И двете са важни, същото важи за истинската сценична изява. Например в "Дон Жуан" с моята дона Анна съм имала около 20 различни постановки, не само гостувания в различни театри, а постановки! Най-забележителна за мен ще остане тази от първия мой Залцбург с Карл Бьом под режисурата на Жан-Пиер Понел.

- Как избирате студентите си. Освен глас и вокална техника, какво друго търсите у тях?

- Интелигентност. Отворено сърце. Да се обхване всичкото това. Има ли таван, който не може да се пробие, колкото и да се работи, се опира до една твърдост, която спира развитието на младия певец. Мога да кажа, че нашите певци тук в България са много даровити, много чувствителни. Да сложим настрана това, че българските гласове са много красиви - по света са едни от най-красивите певчески гласове.

- Кои ваши български ученици изпълват с гордост сърцето ви?

- Всички го правят - по своему и по различному. Преди години с Цветана Бандаловска изработихме "Саломе" - тя направи прекрасна Саломе. С Радостина Николаева в Стара Загора направихме неколкодневен курс, тогава тя подготви дона Анна. Междувременно след това е имала силен Вагнер, тежки драматични партии. И сега бях щастлива да помогна след тези тежки партии да влезе отново в изискванията на Моцарт, които са една медицина за гласа - и тя го направи прекрасно.

- Истина ли е, че Вагнер уврежда гласа на певеца?

- Не, аз също съм пяла Вагнер. И то не какво да е, а Елза от "Лоенгрин" - беше партия, която е обходила всичките големи театри по света, като се почне от Залцбург с Караян, Метрополитън, Лондон, Париж, Скалата. Ако се вземе партитурата на Вагнер, ще видите че всеки втори такт е пиано. Не е нужно да се крещи, не е нужно да се реве. Изискванията му са били с много дълбока вътрешна философия. Истина е, че в неговата инструментация преобладава медната група инструменти, които искат подбиване от човешки глас. Но по принцип неговото изискване никога не е било изпълнението да бъде драматично. Издържането на неговите постановки, които са много дълги, самото издържане иска неимоверна певческа и физическа сила. Имаме даже виц: "И как издържа гласът ти последно действие на "Лоенгрин"? - Абе, гласът издържа, но краката едвам издържаха." Така че за увреждане на гласа по никакъв начин не може да се говори. Човек трябва да се придържа обаче към това, към което се е насочил и да не го омесва много с изискванията на други композитори. То и Моцарт ако пеете неправилно, това също може да доведе до известни катаклизми в гласово отношение. Въпрос е на техника, на преодоляване на известни негови изисквания. А нашите български певци имат една природна интелигентност, която им помага. А иначе Вагнер е прекрасен. Носи много голяма и дълбока философия. Не всичките му произведения обаче са за всеки. Даже в Байройт се говори за вагнерова публика. Не всеки може да бъде вагнерианец и не би трябвало обезателно да прозвучава като комплимент, ако си такъв. Въпрос на вкус е. Но голямата опера обхваща както Вагнер, така и папа (татко - бел.ред.) Верди. Аз съм негова привърженица и на негова база пеене - белканто, съм се изградила и съм се развила като певица, както и с Моцарт, Рихард Щраус и отчасти Вагнер.

- Вие сте в България и по още една причина - да подготвите артистите за премиерата на "Дон Жуан" на 18 април. Как върви подготовката?

- Подготовката на целия състав на "Дон Жуан" - певчески и интерпретаторски, завърши много успешно. Сега започват сценичните репетиции. От тях зависят вече съответните постижения на отделните артисти. "Дон Жуан" е опера, която аз много съм обичала. Години наред съм участвала в ролята на дона Анна на всички големи сцени, с много големи режисьори и диригенти. Предадох опита си на младите български певци в Софийската опера.

- В премиерата на "Дон Жуан" има двама гастрольори, какво ще кажете за тях?

- Вито Прианте е прекрасен Дон Жуан, с прекрасни качества. Хуан Франциско Гател - Отавио, е чудесен млад тенор. Съответно това вдъхновява и нашите млади певци. Този допир е много полезен за тях - да имат контакт с вече утвърдени млади певци.

- Добре ли се сработват артистите от състава на "Дон Жуан"?

- Много е силна колегиалността в състава на "Дон Жуан". Всичките се обичаха, трепереха един за друг, подпомагаха се, кураж си даваха. Това е нещо прекрасно, нека да остане. По-малко проблеми би имало в света, ако има повече толерантност и уважение. Да вземем за пример азиатците.

- Споделете азиатската мъдрост, която ви води в работата и в живота.

- Позитивна мисъл, и вяра както в себе си, така и в другия - това е в основата. Не да гледаш да унижиш другия, за да си въобразяваш че това ти дава самочувствие. Напротив - колкото даваш, толкова и получаваш. Колкото отнемаш по различни непочтени начини, даже да е във форма на недобри мисли, то се връща и на самия тебе. Това са прости неща. Но когато има отворена душа и интерес, човек се приближава до голямата истина, която е една. Хората трябва да сме малко повече свързани едни с други. Това, което казвам, може да звучи проповеднически, но аз вярвам в него.

Нашият гост

Анна Томова-Синтов е родена на 22 септември 1941 г. в Стара Загора в семейството на учител и певица в операта. През 1958 г. печели национален певчески конкурс, а малко след това постъпва в Държавната консерватория в София. Дебютира на 8 юли 1965 г. в Старозагорската опера като Татяна в "Евгений Онегин" на Пьотър Чайковски. Веднага след това започва работа в Лайпцигската опера, откъдето стартира звездната кариера на една от най-големите примадоми. Анна Томова-Синтов е пяла на всички най-големи сцени, работила е с най-големите диригенти в света и е камерзингерин на на Берлинската и на Виенската Щатсопер. Преди година и половина звездата загуби своя съпруг Алберт Синтов.