Проф. Андрей Пантев: Търсим формални причини за управленската импотентност

- Проф. Пантев, доколко полезен се оказа последният консултативен съвет при президента и кой е верният ход - правителство в този парламент, служебен кабинет или тупане на топката до встъпването в длъжност на новия президент?

- Горещият картоф не може да се прехвърля от ръце в ръце. Дано не възникне напрежение, при което единият президент да казва на другия „ти си ги избра“ и отново да прехвърли картофа на другия. Нашата манталитетна драма като национална психология е, че винаги търсим вината у другите. Това се отнася както за външнополитическите ни трагедии и катастрофи, така и за вътрешнополитическата обстановка - винаги търсим у другите причината за съвременния хаос.

- Защо ни липсват сила и кураж да поемем отговорност?

- Нямаме сила най-вече да кажем: „Не ни харесва това, но ако то се харесва на повечето хора, аз съм принуден по съвест да ги следвам“. Не може да има хубаво за всички. Не може да има еднакво по степен щастие. Трябва да преглътнеш едно огорчение, за да следваш даден път. Моята личност не е толкова значима, че да занимавам хората със себе си, но аз съм преглъщал много личностни огорчения в името на нещо по-добро. Не сте ли забелязали, че изборите в България, Америка, Молдова и т.н. пораждат гневна агресия у тези, които губят. Вместо реалистично приемане. Никой не очакваше, че ген. Радев ще стане президент. Това, което се случи, е реакция, която политолозите наричат отрицателен вот, реакция срещу рутината и тревожен интерес към новото.

- Към новото има интерес, но той не е изчезнал и към старото. Според политолози Бойко Борисов продължава да определя политическата игра и след като се оттегли на терена на опозицията, където е силата му, пак ще се върне на бял кон.

- Ако се върне на бял кон, никой не може да се оплаква. Не можеш да загубиш избори и на другия ден да кажеш - не мислех, че ще стане така. Бойко Борисов е реален факт и фактор в нашата съвременна политическа история. Ако го изберат пак, ще трябва да приемем този факт.

- Мажоритарните избори ли са пътят да се събере ядро от умни, честни и предприемчиви българи, от ярки личности, достойни да управляват?

- През тези демократични години какви ли не свестни, ярки, умни и порядъчни хора правеха опити - политически, граждански и служебни да направят достойно правителство. Цялата работа обаче е, че се търси формата, а не съдържанието. Когато търсим варианти за спасяване на нашето безвремие, се обръщаме към президентска република, Велико народно събрание, задължителни избори и други форми и експертни решения. И въпреки това се оказва, че те не работят. Драмата е, че търсим нашата безпомощност в институциите. Не институциите правят хората, а хората правят институциите. Цялата работа е, че всички възторжени спасители на отечеството, когато се доберат до властта, действат по един конвенционален начин. Това, което е било, се възпроизвежда. Помните ли каква врява и истерия беше, че депутатите гласуват с чужди карти?

- Какво се промени, след като беше сменена системата за гласуване?

- Нищо не се промени. Рейтингът на парламента падна още повече. Така че търсим формални причини за нашата държавническа, управленска и гражданска импотентност. Тези експерти може да са прекрасни в своята област, но не могат да бъдат политически дейци. Това е световна болест, а не е българско явление. Навсякъде виждаме такава дисфункция на демокрацията, която не произвежда онзи продукт, който е заложен в нейната идея. Ако имаме президентска република, не е ли това по-опасният път към диктатура? Нима не е ясно, че тази вицепрезидентска институция беше машинално възпроизведена от Америка, при положение че имаме премиер-министър. Това втурване към формата, а не към съдържанието прави известни и умни хора безпомощни тогава, когато им бъде предоставена възможност да направят нещо. И стигаме до основната идея, че не този, който пее най-хубаво, трябва да бъде директор на операта. Аз не знам ярки съзидатели, които са били големи държавници и политици. В историята на Америка има двама интелектуалци, които са били президенти - Томас Джеферсън и Удроу Уилсън. Така че един умен и интелигентен човек може да се окаже неспособен да поведе политическата съдба на своя народ независимо от неговите добри намерения и порядъчна чистота.

- Какви качества трябва да притежава един политик, за да стане добър управник?

- Трябва да притежава умереност. Да престане да крещи против американския империализъм и срещу руския експанзионизъм. Да разбере, че основното разграничение по света и у нас е между бедни и богати, а не по етнос, не по религия, не по външнополитическа ориентация. Вече съм уморен от думите „трябва да“. Толкова години всеки казва „трябва да.“ И когато му е предоставена възможност да осъществи това „трябва да“, той се оказва не по-малко сив и конвенционален, отколкото тези, срещу които е крещял по митинги и в парламентарни зали. Така че, преди да подобрим институцията, трябва да подобрим себе си. И всеки трябва да знае, че не става за министър само защото е добър лекар, историк, добър началник и пр. Това е една от болестите на съвременния свят, но при нас тя е в особени акутни форми. Питам това ВНС какво предназначение ще има, ако в него няма „велики“ народни представители? То се превръща в бюрократична формалност и името му „Велико“ само по процедура ще бъде индикатор за неговото предназначение.

- ВНС не трябва ли да бъде свикано и за да се самозаличи като институция?

- Когато говорим за смяна на системата, ще напомня, че системата се сменя с революция - насилствена, мирна, цивилизована. Не можеш да смениш една система, в която е заложена същността на съвременния демократичен режим. Самата демокрация се е превърнала във формално изпълнение на процедури - на предизборна кампания, на кандидатури, на програми, които никога не се изпълняват. На усмивки, на цветя, на посещения на бедните и пр. Тогава, когато тя се изпълнява формално, носи смисъла и същността на своето отрицание. Затова днес виждаме толкова много недоволство по целия свят. Колкото повече богатите стават богати, толкова повече бедните стават бедни. И за този бежански въпрос, който наистина е драматичен и застрашителен, никой не казва, че е отговорът на извъневропейския свят на колониализма, състоял се преди 4-5 века, който сега се завръща като отпушен дух от бутилка. Една страна или континент, за да е в привилегировано положение, трябва да заработи и заслужи това си положение. Не може само защото сме европейци, да искаме да живеем по-добре от други, които не са.

- България не е била колониална страна, а в момента и върху нашите глави несправедливо се стоварва бежанският проблем?

- Не е била колониална, но ние сме в съюз с колониални страни, което е доста комично.

- Казвате, че промяната може да дойде само с революция. Да не би да виждате да се очертава такава?

- Революцията не е кръвопролитие само. Революцията е фундаментална промяна на начина, по който се излъчва един ръководен политически елит, но не в смисъл на превъзходство. Той събира определени навици, познания, способности. Не може да си представя, че един министър е по-интелигентен от един изкуствовед. В същото време не съм сигурен, че изкуствоведът ще свърши по-добра държавна работа от политическия деец. Има един израз на Съмърсет Моъм: „Интересна работа, тия политиците не са много умни, но сравнително добре си вършат работата.“ А според Спиноза „Изкуството на политическия деец е да подбере екип, на който да се довери.“ Казват, че Кенеди бил успешен президент, но не толкова той, колкото екипът му. Ами то това е изкуството на политическия деец - да подбере, да се довери и да следва това, което му казват специалистите, които не са непременно най-великите учени и писатели. Същото се отнася и до нас. Ние виждаме вечно едно вайкане, че не сме такива и онакива. Като че ли България е била перфектната европейската страна преди 9 септември и преди 10 ноември.

- Днес пак сме в политическа каша. Непрекъснато се въртим в омагьосан кръг. Няма ли излизане от него?

- За жалост това не е само така у нас. Имаме ли ярък политически деец? Колкото и парадоксално да звучи, днес ярките политически дейци са Путин и Ердоган. Не казвам, че трябва да одобряваме това, което казват и правят. Но когато няма ярка политическа личност, която да поема отговорност, което не означава да си подаде оставката, всеки ще се пробва, особено у нас. Аз не знам българин, който би казал - не искам да ставам министър, не мога или не заслужавам.

- Вие самият не отказахте ли да станете кандидат за президент?

- В подобни ситуации се казва: „Те ме молиха, но аз отказах“. Позволих да се повърти името ми за кандидат-президент, за да покажа, че не се срамувам и не се притеснявам от това, че ме асоциират с определени политически идеи. Друг е въпросът, че тези идеи са много осакатени. Как си представяте един свят, в който има кулинарни състезания и пиршества по телевизията, което само по себе си е прекрасно, защото готвенето е интелектуална импровизация. Възхищавайки се на кулинарните умения на готвачите, човек не може да не си помисли, че това предаване го гледат и хора, които вечерят с парче хляб и кисело мляко. И ако има недоразумение, то е, че има свят на охолство и в същото време има един тих гняв, който много лесно може да се превърне в брутално насилие.

- Смятате ли, че новоизбраният президент Радев ще внесе нова енергия в БСП, или тя по-скоро активира службогонци, които потриват ръце за нови постове?

- Ясно е, че към него ще се юрне бодра и усърдна кохорта, която ще му напомня кога са били в армията с него, как са го подпомагали при кампанията и пр... Неговото предназначение е да внесе равновесие. Винаги съм казвал, че президентът трябва да бъде Г-н Равновесие. Хлътне ли по една или друга посока, ще бъде най-банален политически деец от министерска категория. Дано не се стигне до поредното разочарование. Готов съм да затворим очи пред естетически, манталитетни и даже мисловни предпочитания и да разберем, че президент е този, който в момента олицетворява държавата. Харесваме го или не. Имал съм случаи, когато съм бил управляван от хора далеч по-прости от мен, но съм изразявал уважение към тях като носители на институцията.

Нашият гост:

Андрей Пантев е роден през 1939 г. в с. Раковица, Видинско.

Завършва история в СУ “Св. Кл. Охридски“.<

От 1982 до 1984 г. преподава балканска история в САЩ.

От 1984 г. е доктор на науките. Специализира в Англия и в САЩ.

През 1985 г. става професор в Историческия факултет на СУ.

Депутат в 39-ото, 40-ото и 41-вото НС от гражданската квота на Коалиция за България.

Има над 300 публикации и около 40 книги. През 2002 г. получава награда “Голям Платонов Нобел на века” на Световната академия “Платон”.