Сабри Искендер, герой от проекта „Съседите“: След боя в МВР гърбът ми беше син като патладжан

Изповедта на затворника от Белене е част от българската инсталация на Биеналето на изкуствата във Венеция

Пише на Тодор Живков, че населението тегли от неговата диктатура

Сабри Искендер (76) е бил политически затворник по време на комунизма, подложен на мъчения в ареста, лежал е без присъда в лагера Белене, а след опит за бягство през границата - и в затвора. Заедно с двама съмишленици основава легалната организация "Демократична лига за защита правата на човека в България", която се противопоставя на „възродителния процес“.

Той е един от пострадалите от репресиите на властта, които разказват своите истории в мултимедийната инсталация „Съседите“, представяща България на Биеналето на изкуствата във Венеция. 

Специално за „Труд news“ Сабри Искендер даде интервю при връщането си в България.

- Кога точно бяхте в Белене?
- На 17 януари 1985 г. ме задържаха. 111 дена в килиите на Сливен и след това ме закараха на остров Белене. Там стоях една година. После ме закараха в село Камено поле, Врачански окръг. И там стоях малко. След това направих опит за бягство през връх Ком в Югославия. Хванаха ме. В Софийския затвор лежах малко, в Старозагорския повечко. След него - пак в същото Камено поле. Когато отидох в туй село, имах идея да направя с други съмишленици асоциация за човешки права. Създадохме с още двама на 13 ноември 1988 г. „Демократична лига за защита правата на човека в България“, изхождайки от член 52, алинея първа на тогавашната Конституция на Народна република България.

Чрез радиостанциите Свободна Европа, Дойче веле и Би Би Си направихме организацията ни обществено достояние и информирахме световната общественост – как се борим, какво сме направили и какво искаме за човешките права. Даже в едно протестно писмо до Тодор Живков от онова време казвам: „Освен че вие отнехте всички права на турците в България, но и основното българско население цели 35-40 години тегли от вашата диктатура“. Това изказване много се харесало на българите в България. Ама то така си беше. Нямаха право на свободно ходене из чужбина, правото свободно слово да кажат, не си ли партиен член, хубава работа не можеш да си намериш, не можеш да станеш доцент, професор.

В навечерието на преименуването ме арестуваха и на другия ден започнаха в нашия край да сменят имената без съд и без присъда. Трябваше да се борим и направих гладна стачка. Комунистите много ги беше страх от гладна стачка, а тя е най-голямото оръжие на задържания човек. Мен въобще не ме освободиха, качиха ме на влака и направо ме изгониха в Турция. И от там ни закараха в Париж на конференция за човешки измерения. Сетне се настаних в Анкара. Работих в Генерална дирекция на младежта и спорта, където се пенсионирах, и сега живея в Измир.

- Измъчваха ли ви в Белене?
- Бях пребит в МВР-то в Сливен. Гърбът ми беше син като патладжан. В Белене без присъда ни закараха да работим. Там затова 26 дни гладна стачка правих, за човешките права. Имаше и психически тормоз с разни анкети.

- Да не ви караха да доносничите?
- Не, идваха с едни документи и ни питаха: „Как виждаш терора? Какъв проблем е за целия свят?“ Е, много ясно, че терорът е лошо нещо. „Може ли ООН да се меси в смяната на имената?“, „Как възприемате Възродителния процес?“ Тази точка беше най-важната. Ако искаш да си ходиш вкъщи, пишеш: „Каквото е станало-станало. Съгласен съм, партията щом е решила“. И те освобождават. Но ако мислиш едно, а за да се отървеш, пишеш друго, ти си двуличен. За нищо не ставаш, много е долно. 

- Кои бяха другите двама, с които създадохте Демократичната лига?
- Мустафа Юмер, учител в Крумовград, завършил философия в Софийския университет. Той написа програмата, защото езикът му беше по-богат. Другият е Али Орманлъ от село Ябланово, където големи събития станаха. И той учител. Много трудно беше да накараш някой, да го убедиш, защото хората ги беше страх. Пък аз имах малко опит. На 27 години ме затвориха с политическа присъда за шест месеца. В затвора се научих как стават нещата, как да запознаеш с програмата си световната общественост в свободните държави. Защото съкилийниците ми бяха направили стратегически грешки. Пишат прокламация и я изпращат до правителството, до Тодор Живков или Народното събрание. Властта решава, че е терористична организация и хайде, 20 години затвор.  От тях се научих, че първо трябва да се даде гласност в чужбина. И ние дадохме нашата програма на английското и на турското посолство. Аз я изпратих на Тодор Живков, Мустафа Юмер – на председателя на Народното събрание, Али Орманлъ – на главния прокурор. На трите най-висши институции и на три вестника – „Работническо дело“, „Земеделско знаме“ и „Отечествен фронт“. Естествено, никой нищо не публикува. Ама редът си е такъв. Ние пращаме. На вестник „Труд“ изпратих протестното писмо, дето съм го пуснал на Тодор Живков. Искам от тях да ми изпратят факс за потвърждение. Нищо! Гледал съм си документите в Комисията по досиетата. И там няма следа от изпратените писма, ама донесения, колкото щеш. 

- След 10 ноември 1989 г. не се ли обади някой от ДПС да каже: „Ела, Сабри, при нас, заслужил си“?
- Те бягат от мен, защото са поставени хора. Назначени са. А поставените хора изпълняват заповедите на тия, които са ги поставили. С Ахмед Доган бяхме малко време заедно в затвора. Не бих искал да съм на негово място. 

- А в Турция продължихте ли да работите за правата на човека в България?
- И в Турция направих гладна стачка малко преди прословутото слово на Тодор Живков на 30 май 1989-а. Гладувах, за да свършат в България майските събития – убийства на турци, които не си сменят имената, тормоз, бой. Събрахме три тетрадки подписи и ги занесохме на Парижката конференция за човешките измерения. Когато има нещо да се свърши, правя го! Аз не обичам пасивността. Това не е начин за водене на борба. Важното е да имаш позиция, без нея си въздух! Нищо не си!