Сенките на забравените прадеди

Военните гробища на българските офицери и войници в Република Северна Македония се смята, че са около 400. Колко от тях все още личат - е друг много болезнен за нас въпрос. Над 200 000 наши предци остават костите си в земите около Битоля, Прилеп, Щип... Това става по време на Първата световна война. Не знам известно ли е на македонистите, че 40% от състава на действащата ни армия, е с корени от Македония. Със сигурност такъв е и процентът на загиналите от тях за България.

На пръстите на едната ръка могат да се преброят българските военни гробища в Македония - Ново село, Цапари, Прилеп (официално е германско, но има и български саркофаг) и толкова. Всички знаем за грозното унищожаване на паметната плоча на връх Каймакчалан. Точно на този връх имах чувството на тежка обида и унижение, когато видях изтърбушените гробове на нашите войници. Сякаш ме гледаха извадените очи на войниците на цар Самуил. Целият връх е обсипан с останки от шрапнели, гранати, куршуми. Съотношението на силите е било убийствено в наша вреда. Българските бойци издържат до решението сами да напуснат върха и да се изтеглят на нови позиции при завоя на Черна. Там следват нови кървави боеве със съглашенците. Всичко това е блестящо описано от покойния Красимир Узунов, който имаше чудесната идея да създаде поне у нас в София параклис в памет на загиналите български офицери и войници през Първата световна война. Отиде си Красимир, а с него и самата идея.

При Дойран също нищо не напомня за боевете, които води 9-та Плевенска дивизия под командването на ген. Владимир Вазов, и за тяхната бляскава победа над англичаните и гърците. Там в 3-дневни тежки боеве през септември на 1918 г. 5 съглашенски дивизии се мъчат да пробият отбраната на 9-та Плевенска дивизия и като резултат губят 11 000 бойци срещу 550 наши. Тази победа до голяма степен намалява тежките клаузи на последвалото солунско примирие от 28.09.1918 г. През 1937 г. на среща на ветераните от войната в Лондон ген. Вазов, който вече е кмет на София, е посрещнат с изключителни почести от бившите си противници, като един от малкото чужди пълководци намерили място в британската история. Сега край Дойран има само останки от взривените по времето на Тито български бункери - жалка мъст към прадедите от хора с еничарски синдром.

Впрочем точно този синдром разяжда душите на македонистите. Еничаринът е така възпитан, че знаейки много добре от къде идва, цял живот избива този си комплекс върху собствените си кръвни братя и сестри. Но с еничари съвременна държава трудно се гради. Това е разбрал още през 1828 г. султан Махмуд II и искайки да реформира османската империя, първо се разправя с еничарите.

Не по-малко обидно е и отношението към загиналите наши бойци при Страцин и Стражин в битка с хитлерофашизма. Там край шосето София - Скопие няма дори един дървен кръст. През есента на 1944 г. немската отбрана е практически непревземаема. Командирът на българската армия ген. Владимир Стойчев решава да хвърли в атака бойците от парашутната дружина. На въпроса защо тях, а не пехотата, той отговаря, че само те могат да се справят с немските позиции. И те наистина успяват. Разбира се с цената на много жертви. Пътят за освобождението на Македония е открит, а благодарността от нейна страна е нулева.

И тук идва основният въпрос. Македонизмът след турското робство е най-тежкото проклятие за нашия народ. Но ние в изискванията ни към тази държава по пътя u към ЕС защо не поставяме този въпрос? Защо не искаме разрешение и за наша сметка да възстановим това, което е останало от българските военни гробища? Защото няма по-силно оръжие за духа от паметта, а точно тя е в тежък недоимък при нашите братя, а за голямо съжаление, вече и у нас. „Поискай и ще получиш“ казва Исус Христос, но искаме ли? И не се ли плъзгаме в безконечни спорове, а не пожелаваме настоятелно да успокоим поне сенките на забравените прадеди.