Труд
Автор:
Катя Кремзер
Десетки почитатели на поезията бяха привлечени в Градската художествена галерия – в Стария град на Созопол, за да присъстват на едно международно литературно събитие: Анжела Димчева (поетеса и литературен критик) представи новата си книга „Игли в съня” (2017, билингва – български, украински, излязла в гр. Луцк) в рамките на Международната лятна академия на изкуствата, която се провежда за 12-ти път в най-древния град на нашето черноморско крайбрежие, възникнал в 620 г. под името Антеа. „Не ми се искаше това да бъде една обикновена премиера, затова поканих моите преводачи – поетите Виктор Мелник и Микола Мартинюк – да разкажат как се създава мост между нашите литератури. Те превеждат и издават в Украйна наши поети, изключително се радвам, че и аз съм между тях” – каза Анжела Димчева.
Събитието се водеше от журналистката Райна Дамяни, която представи програмата на Международната лятна академия, подчертавайки, че дейността на нейната създателка Петя Великова е нещо пионерско, различно и не се вмества в традиционните фестивални формати: „Тук, в залата на галерията, която представлява уникално архитектурно бижу (Старото гръцко училище), е мястото, където се провежда изложби, концерти и мултижанрови събития от програмата на академията. Учениците на проф. Георги Спасов, водещ в тези дни майсторски клас по флейта, ще ни съпътстват в това морско литературно пътешествие, а в съседната зала можете да видите учениците от майсторския клас по живопис. Решихме с авторката да поговорим днес за литературни политики. Да помислим защо вече 27 години правителствата ни нямат целенасочена и постоянна програма за подпомагане на националната култура.”
В последвалия разговор се включи Петя Великова с думите: „Тази академия е кауза и се осъществява само с усилията на приятели, които обичат изкуството! Нужна е вяра и страст, за да се посветиш на младите, които са избрали да творят!”
Събитието продължи два часа с представяне на цялостната международна дейност, който през последните години развива Анжела Димчева – не само в Украйна, Турция и Израел, а и в няколко държави от славянския свят. С нетрадиционен сценарий изненада присъстващите Райна Дамяни, включвайки публиката на случаен принцип в прочитане на фрагменти от „Игли в съня”. Така всеки в залата лично усети фирлософския заряд на този текст. За преводите говориха Виктор Мелник и Микола Мартинюк (издател на книгата), които прочетоха и свои стихове, издадени в България. „Нашето случайно запознанство преди 6 години прерастна в продължителна творческа работа: аз преведох книгата на Виктор Мелник „Ескизи върху водата” (издание на Славянска академия), той преведе и издаде две мои книги, както и две книги на Анжела Димчева, предстоят още съвместни проекти”, каза Бойка Драгомирецкая.
Класически творби за флейта прозвучаха в изпълнение на София-Никол, Филип Копецки и Яна Борего Карбонел (в акомпанимента Татяна Божко, пиано) и украсиха в дълбочина посланията на поезията, създадена в две толкова близки по дух и национални характеристики държави – България и Украйна. На финала на вечерта чухме и предговора в книгата, дело на Любомир Левчев: „Рядко на книжния пазар се появяват такива книги. Те не са чист жанров формат, а симбиоза, граничност между класическите жанрове. Стилът понякога е по-важен от сюжета, защото е рожба на по-сложното – отразените лъчи на времето, премълчаното като цивилизационен жест. Тук ще видите всичко това.
Из „Игли в съня”
• • •
България е петно от пепел върху картата на света.
• • •
Нищо не е толкова отровно, както опитът да се гримира любовта.
• • •
Лятото не е антипод на зимата, а нейното чувствено отражение.
• • •
Стъмването предизвиква еротичност дори само с разсъбличането на звездите.
• • •
Не съм разочарована – аз просто съм листо, изгладено от ютия.
• • •
Думите имат кръв, сълзи, пот, захар и сол... Но само когато прибавят и музика, те прекрачват в подсъзнателното и добавят себе си в кристалната решетка на времето.
• • •
Една шапка може да е източник на вдъхновение за художника повече от красивото лице под нея. Но когато изкуството се подчини на вулгарния мениджмънт, виждаме само стоката, а не – духа на живописта.
• • •
Ръждивият плам на гората, с концертните охра-полутонове, ми напомня за песен, заседнала в гърлото – неизтръгваемо, сякаш ябълката на раздвоението ти подсказва: „Сам си, но дори смъртта може да означава присъствие“.
• • •
„Не мога“ е утайката в чашата,
„не искам“ е пяната на върха,
„не чувствам“ е въображаемото тяло,
„не се познавам“ – еликсирът на дъжда...
• • •
Розата не ухае, розата не боде, тя облича червения облак над Витоша и слиза с парашут в моята градина. Пръстта я прегръща за последен танц... Есен, понеделник.
