Спрете саморазправата с времето!

Големите български творци нямат вина нито за социализма, нито за сбърканата демокрация 

Дълго време се нагледахме на станалата вече управленска лавина от уличната агресия на хора, някои от които живеят само във фейсбук, влезли незнайно как в ролята на спасители на историята, без да разбират, че история се гради от безспорни личности и хора с каузи и доказани таланти.

Години наред сме свидетели как улицата се разпореждаше как да се реставрира например Ларгото /днес един прекрасен обект/, на хора, които протестираха и казваха какво да се прави и какво не при наличие на шестима проектанти – архитекти от най-високо ниво. Самодейна анархия, която истерично крещеше и получаваше задоволство при събарянето на паметника на Валентин Старчев при НДК. Услужливи кметове и псевдодемократи слугински самодейно рушаха и претопяваха за скрап в името на това да отричат едно време. А творци мълчаливо съдействаха за рушенето и унищожаването на собствените си произведения, разчитайки, че това ще изчисти  биографията им.

Не беше толкова отдавна, когато едни управленци, които в живота си дори едно дърво не бяха посадили, гледаха как се събаря мавзолея. А днес такива като тях безпардонно и незаконно посягат на всичко, с което смятат, че могат да бъдат забелязани като „истинските носители“ на понятието демокрация, въвличайки ни в някакво ново време и нова промяна на бездарието им.

Най-странното е, че през цялото време виждах как повечето от тях бяха потомци и синове на фамилии от тежката комунистическа номенклатура, както и отрочета на Държавна сигурност и партийни велможи, пораснали в топлата прегръдка на комунизма и образовани в най-елитните по онова време училища, а днес през анархията и крясъците, че са демократи, показват, че единственото, което искат, е власт. И за жалост  от протестите те директно вече са във властта.

Безразборно хора са си присвоили правото да казват какво трябва и какво не, като от всичко това тъжното е, че държавата е тотално абдикирала и е предоставила управлението на страната в ръцете на анархично мислещи хора. Аз не съм привърженик и симпатизант на каквато и да е чужда пропаганда или какъвто и да е нашенски слугински манталитет. Аз знам, че в живота всичко е възможно – както нещо може да бъде съградено, така може да бъде и унищожено. Именно затова бях човекът, който създаде Музея на изкуството по време на социализма – не за друго, а за да бъдат съхранени произведения на едни от най-добрите и талантливи български творци, какъвто е случаят с паметника на Съветската армия. Ако за миг забравим, че това е плакат, който възхвалява чужда армия, то обаче скулптурните композиции са решени изключително професионално, намерен е класически подход за изграждане на паметник и фигурите са създадени от едни от най-добрите ни автори -  проф. Иван Фунев, проф. Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров, Петър Дойчинов, Борис Ангелушев, арх. Данко Митов и  архитектите Борис Капитанов, Иван Васильов, Любен Нейков… Както ако забравим за момент, че в музея на изкуството по време на социализма един от портретите е на Мара Малеева, създаден от големия скулптор Величко Минеков, то аз бих се подписал с двете си ръце, че това е един шедьовър в портретната скулптура. 

При наличието на прекрасен наш музей на изкуството по време на социализма, то станахме свидетели на медиен репортаж за такъв музей в Будапеща. Жалко, че някои не знаят какво имаме в собствената си страна.

Системите и идеологиите са в болните мозъци на т.н. политици. А големите български имена нямат вина нито за социализма, нито за сбърканата демокрация. Техният голям талант и професия е да отразяват времето такова, каквото го живеят. Ако някой е нещастен от миналото или от настоящето си, то тогава политиците да поемат вината.

Изумен съм за пореден път, че гилдии и творчески съюзи, в които някои хора са с претенциите и комплексите че са незаменими за времето си, са потънали в дълбока тишина. Медийното пространство създаде чудовищна говорилня от хора, които хал хабер си нямат как се  създава една скулптура. Денонощното облъчване на обществото с вандалщина, с флексове за рязане и авторитетно и важно говорене на глупости ми идва в повече.

Именно затова упреквам за мълчанието моите приятели и колеги от Съюза на българските художници, където има изключително добри колеги и хора, които най-добре разбират всичко това, но съюзът като институция трябваше да вземе отношение за рушенето на паметниците.

Но онова, което е най-важно, е, че държавата и държавността са абдикирали от своите задължения. На тая земя както нещо може да бъде съградено, то така може да бъде и премахнато, но зависи как. Градската среда принадлежи не само на тези, които желаят да рушат, но също толкова принадлежи и на онези, които не искат да се руши – без значение дали става дума за паметник или за дом. А държавата вместо да се крие от страх заради протестите и истериите на улицата, нека да направи най-простото нещо –  референдум, чрез който да се допита до цялото ни общество и тогава мъдро и лесно ще взема своите управленски решения. Да управлява улицата и страхът на политиците – това може да изиграе много лоша шега за бъдещето. Защото основното за една анархия е да руши. Създаването е много по-труден процес.

Да спрем саморазправата с времето. То няма да ни прости.