Стефан Димитров: Никога няма да харесам нещо като „Яката дупара”

Точно  24 часа след рождения ден на композитора Стефан Димитров – 28 май, в зала „България” ще бъде световната премиера на симфоничната му творба  „Сънят на Пилат”, вдъхновена от книгата на Булгаков „Майстора и Маргарита”. Авторът е посветил на произведението си повече от четири години. Той самият признава, че всъщност го обмисля близо четири десетилетия. Просто е отлежавало в ума и сърцето му, докато не получил подтик да го напише.

Замисленото като балет произведение ще прозвучи под палката на маестра Любка Биаджони цу Гутенберг в изпълнение на нейния оркестър София Симфоникс и хор с диригент Георги Еленков - на 29 май в зала „България”, а на 13 юни в Античния театър в Пловдив. Входът и за двете събития е безплатен, защото проектът, представен от фондация „Ценности” и Националния фонд „Култура”, се финансира с подкрепата на „Културна програма на българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018”, BEGEEXPO и ДСК.

- Г-н Димитров, нарочно ли датата на представянето на „Сънят на Пилат” е един ден след рождения ви ден? Всеки ще съзре желание да се измъкнете от Сатурновата дупка.

- В повечето случаи, когато някой умира, като че ли е преди рождения му ден. Факт! Но това едва ли важи за мен. Просто така се случи, че изпълнението ще е един ден след рождения ми ден. Мисля, че това е хубав знак.

- Преди това няма ли да има всенародни тържества за празника?

- Този път ще ги пропуснем, за да бъдем всички във форма за премиерата. Ще празнувам на 29 май.

- Съзнавам, че е глупаво да ви карам да обясните същината на вдъхновението. Не е първият случай, когато литературно произведение инспирира симфонично, но при вас как се случи? Какво ви „бъзна”?

- Писах произведението в продължение на четири години, а пък книгата съм я чел преди 40. Не мога да кажа защо точно сега, но романът на Булгаков ми стои в главата. Когато го прочете човек, не може да го забрави. За мен е невероятен. Има хора, които не го харесват. Обаче въпросът е как тълкуваш книгата и какво разбираш, защото тя е сюжетна и многопластова. И какво изваждаш на бял свят. На мен ми допадна това, че любовта побеждава даже и смъртта. Ако я тълкуваме по този начин.

- Няма ли някаква житейска случка, която преди четири години ви е подтикнала да прочетете отново романа и да започнете да пишете?

- Не, няма. Аз съм така устроен, че  има текстове за песни, които седят по една година и повече. В главата ми остават две думи, които изведнъж започват да ми говорят нещо. И явно, че такъв е стилът на мозъка ми. Тези две думи или „Майстора и Маргарита” засядат в мозъка ми, извършва се творчески процес и в един момент дава зелена светлина и се получава музика.

- По онова време сте били административен началник - директор на програма „Христо Ботев” в БНР. Да не би писането на този балет, защото произведението е замислено като такъв, да е било форма на бягство от чиновничеството?

- Никога не ми е тежало чиновничеството. Вярно, така ми се случи животът, че 17 години се разправям с медии, и то все на началнически постове. Но някак си не ми е пречило. Мисля, че мога да дам пример с Бах. Той е имал 17 деца от две жени и му е било най-хубаво да работи, когато около него е било шумно, има движение, детска глъч. Някак си мозъкът ми разделя музиката от преките проблеми. А и аз никога не съм се правил на голям началник. Моята позиция като шеф винаги е била, че такъв пост е временен. Няма доживотен началник. И по-важното е, когато си началник, да не пречиш на хората да си вършат работата. Ако не можеш да им помогнеш, поне не пречи.

- Четири години писане не е ли твърде дълго. Това ли се оказа творбата на живота ви?

- Не мога да кажа. Все пак не мисля да умирам на 29 май в зала „България”. Или поне до представянето в Античния театър в Пловдив на 13 юни трябва да устискам... Може би ще имам възможност да направя и още нещо (смее се). Не знам, но написването на симфонична музика е сериозна работа, която я върша с един много добър музикант - Пламен Велинов. Без него едва ли щях да успея да завърша по този начин „Сънят на Пилат”. Той е много отворен по компютърни неща и различните звуци. Мислехме си, че начинът, по който работим, е „мързелив”, а той се оказа по-трудоемък. Аз го свиря на един синтезатор и му го давам. Той го претворява с други, семплирани звуци, използвайки възможностите на електрониката. Обработваме го и така работим заедно – метър по метър, както се строи магистрала.

- А вие ли решавате в кой момент да звучи обой, а в друг тимпани или щрайх?

- Да, така е замислено. И Пламен Велинов много помага в оркестрацията. По този начин го докарахме до три части – AETERNITAS, LUX AETERNA и MISERICORDIA PRO NOBIS, защото произведението „Сънят на Пилат” е не само инструментална композиция, а е балет. Той има либрето, което аз съм написал, нещо, за което съм се вдъхновил от романа на Булгаков, и от там нататък би трябвало някой Божи ден да се случи на сцената като балет. Повече от музиката е много танцувална, балетна. Във втората част, която е най-изразителна, се срещат Майстора и Маргарита, запознават се, влюбват се и така до смъртта му - просто трябва да се изиграе. Двамата да изтанцуват едно па де дьо и да последват аплодисменти.

- В краткото описание на трите части има цели пасажи от романа. Как я обрисувате Маргарита, да речем, в музикално изражение – като цигулка, като флейта? Имате ли за всеки от персонажите някаква звукова представа?

- Колкото и да е странно, имам. Маргарита е една цигулка, която е нежна, на момента звуци безпомощно, докато темата на Майстора е виолончело в минорна тоналност. В произведението участва хор, който действа малко като гръцките хорове в античните трагедии. Майстора и Маргарита са обречени и те го знаят, защото любовта им е толкова силна, просто няма как да свърши с щастлив край. В музиката звучи една тема като предчувствие, че нещо ще се случи с тези двама души.

- Значи всеки може да се припознае в музиката ви?

- Ако е преживявал някакви дълбоки чувства - да. Всяка любов има своя апогей, а после, ако двамата са живи и здрави, откриват и отрицателни качества един у друг. Но при Майстора и Маргарита няма време. Тук пламва изведнъж една любов, която свършва за съжаление със смърт.

- Това не ви е първото симфонично произведение, макар да сте известен като автор на поп песни.

- Не, не е първото. Имах едно друго. Много странно. Явно ме тегли нанякъде, откъде да знам и аз защо, към по-сложни форми и по-сложен вид оркестрация. Симфоничната поема „Реката” я направих с моя съученик Методи Матакиев, който беше страхотен диригент и невероятно момче. С него бяхме като братя. Той почина. „Реката” беше много идиотска идея. Тя е по текст на Миряна Башева, като текст за песен. И аз реших в един момент да я направя на пет езика - френски, испански, италиански, английски и немски. Всеки куплет на различен език плюс оригинала на български. Да покажем, че има общ смисъл - Европа може да бъде единна (смее се). Това се оказа трудно упражнение. Проблемът беше, че стиховете на Миряна Башева трябва да се преведат на чужд език, но да се запази не само смисълът, а и мелодиката им. Отидох при Валери Петров с молба да преведе стиховете на английски. Той ми каза: „Не мога”. Не е въпросът, че е превел Шекспир. Направил го е, но без да се налага да се съобразява с готова вече мелодия. Спомням си, че на английски го направи Пламен Ставрев от Бургас, на немски се справи Жана Стоянович.

- Как работите с един подчертано класически музикант като Любка Биаджони?

- Тя е достатъчно опитна, има култура, образование, ерудиция. Според мен е свестен човек и би могла да извади цялото противоречие в музиката, сложните образи, вкарани в произведението, защото отделно от Майстора и Маргарита, имаме Пилат. С всичките му съмнения относно Исус, дали е прав или не. Вплетен е Воланд, дори черният котарак Бегемот присъства със закачлива тема. Пилат според мен е един многопластов образ. Той не е злодеят, защото не е виновен. Съдникът казва: „Вие решете какво да правите с Исус”, което само по себе си е пълна демокрация. Не е ли така?! Аз тези неща ги разказвам, но човек трябва да има възможността да ги усети музикално. И това ми е любопитно, дали публиката ще усети цялата вътрешна драматургия.

- Човек, който не е чел „Майстора и Маргарита”, може ли да го почувства?

- Ако не е чел и изобщо няма представа от произведението, малко ще му е трудно. Това не е „Снежанка и седемте джуджета” или „Червената шапчица”. Ако създаденото от мен е някакво постижение, то е, че съм го адресирал към точната линия и точния сюжет. Надявам се, ако непредубеденият слушател прочете анотацията, ще му стане ясно.

- Тоест, не се притеснявате, че „Сънят на Пилат” е прицелен само в елитарна публика?

- Аз вече не знам кое е елитарно и кое е добро. Мисля, че „Снощи правих кекс” е най-хубавото (усмихва се иронично). От това, което ни заобикаля, не мога да кажа за коя публика е. В края на краищата, човек трябва поне да си мисли, че ще има хора, които ще го разберат. В тези времена, ако се откажеш да имаш някаква естетика, която да е различна от цялата простащина, светът отива на провал. Трябва да има такива хора, които като поезия, картини, музика и театър, като всичко, което се нарича изкуство, държат някакво ниво. На мен никога няма да ми хареса „Яката дупара”, защото е противно на всичко, в което вярвам.

- Мислите  ли, че ще бъдете разбран и одобрен от почитателите, които харесват поп парчетата ви?

- Аз мисля, че за тях ще е любопитно да дойдат на 29 май в зала „България” или на 13 юни в Пловдив в Античния театър и да чуят „Сънят на Пилат”. Още повече, че и на двете места входът ще бъде безплатен, с покани, взети от касата. Сигурно ще има хора, които ще го харесат, други ще кажат: „Абе, този що не си пише „Сбогом, моя любов” или „Дано, дано”, или „Нека да е лято” (смее се), но се надявам да има и хора, които ще видят смисъл.

- Повечето творци посвещават произведенията си на някого. „Сънят на Пилат” на кого е посветен?

- На Бойко Борисов (смее се). Посвещение няма. По принцип е посветено на любовта. „Любовта, без която не можем” – да завършим с клише. От песен на „Тангра”.