Тодор Радев, политолог и редактор в Китайска медийна група, Пекин, специално за „Труд News“: Китай не разглежда Европа като съперник или конкурент за влияние в света

От тихата сила до новият геополитически хегемон на световната сцена само дни след преизбирането на президента Си Дзинпин за исторически трети мандат начело на Китайската народна република, Пекин изведнъж даде заявка да е много по-активен играч. Един път залагайки се като гарант на мира в Близкия изток и възстановяването на дипломатическите отношения между Иран и Саудитска Арабия. И втори път с не малко значимата визита на китайския държавен глава в Москва за разговори с Владимир Путин, от които изпъкна ясно, че дори Китай и Русия да имат привидно общи интереси в геополитическия си сблъсък с Вашингтон, кризата в Украйна по никакъв начин не ги прави по-близки. Новото раздаване на картите, което обяви Китай провокира европейските лидери рязко да се сепнат преди десет дни и на ура тази седмица в Пекин пристигат президента на Франция Еманюел Макрон, в компанията на председателят на Европейската Комисия Урсула фон дер Лайен, за стратегически разговори с президента Си Дзинпин и китайското ръководство. По всички тези въпроси – къде се пада Европа във световната визия за Китай, как се позиционира и какво цели Пекин и доколко България следи какво се случва и използва ситуацията, разговаряме с видния политолог и дългогодишен журналист, и редактор в държавната Китайска медийна група (КМГ) в Пекин, Тодор Радев.

- От известен като пасивен балансьор на международната сцена, последните седмици Китай изпъкна като най-новата движеща сила в световния дневен ред – от започналото помирение в Близкия Изток под егидата на Пекин, в частност, през отношенията с Русия в контекста на войната в Украйна и визитата на президента Си Дзинпин в Москва преди седмица. Имаше ли ясни сигнали преди това, че Пекин планира да излезе от собствената си сянка по този начин? 

- Имаше не просто сигнали, а това е тенденция, логичен резултат от процеса, в който нарастващата икономическа мощ и влияние на Китай беше неизбежно да не потърси политическо утвърждаване.

Първата сериозна заявка за това беше идеята на Си Дзинпин от 2014 г. за „китайската мечта за велико национално възраждане“, която по същество представлява идеологически отговор на американската мечта, и зададе посоката на китайските амбиции. В практически план тези амбиции намериха отражение в инициативата „Един пояс, един път“, в БРИКС, Шанхайската организация за сътрудничество, в инициираните от Пекин финансови институции като Новата банка на БРИКС, Азиатската банка за инфраструктурно развитие, други формати и механизми като тези за сътрудничество с Централна и Източна Европа, Африка, Латинска Америка и Карибите, арабските страни, АСЕАН, в усилията за формиране на зони за свободна търговия в Азиатско-тихоокеанския регион като например Регионалното всеобхватно икономическо партньорство. Накратко, Китай оформи гъста мрежа от двустранни и многостранни институции, формати и механизми със страни, практически от целия свят.

Ако проследим поведението на китайската дипломация през последните десет години, откакто Си Дзинпин дойде на власт, ще видим, че то е доста последователно в тази насока и има три основни акцента – по-активно ангажиране на Пекин със световните процеси и институции, и поемане на водеща роля в тях, когато това е възможно; приоритет на икономическата дипломация, чиято цел освен бизнес ползи е да създаде също така позитивен имидж и благоприятна външна среда, необходими за продължаване на китайското развитие; и най-важното, опити за формиране на консенсус – засега предимно сред развиващи се и недоволни от настоящата глобална система за управление страни – относно необходимостта от нейното реформиране и установяване на, както го наричат в Китай, международни отношения от нов тип, основани на многополюсността, и в които Западът, неговите ценности и интереси да не бъдат доминиращи.

- Какво според Вас промени концепцията и подхода?

- Това което се случи през тези десет години и което също даде стимул на Китай да изостави позиция си на относително пасивен играч и да търси по-активно присъствие във всички важни процеси е, че страната беше принудена да се раздели постепенно с представата, че може да постигне целите си, разчитайки, най-общо казано, на добрата воля и рационалното отношение на другите към нейните намерения, и разбра, че ако иска да се утвърди като сериозен фактор в международните отношения ще трябва да си го извоюва в условията на сблъсък на интереси и противопоставяне, главно със Съединените щати.

Тук обаче е нужно едно важно уточнение. Китай възприема себе си като велика сила и се стреми другите да го разглеждат като такива, но не в глобален план, а по-скоро в неговия регион. Това е една от големите разлики в подхода на Пекин и Запада към международните отношения. Традиционното китайско разбиране за дипломацията, в основата на което стои стратагемното, а не ценностното мислене, предполага, че централната държава в даден региона не трябва да позволява враждебна политика сред съседните страни и приема за правило да не създава враждебни отношения с други големи сили. За разлика от САЩ, Великобритания, Франция, дори Съветския съюз, в исторически план, когато се е оказвал изправен пред антикитайски стъпки на някое правителство в региона, Пекин не им е противодействал с директна намеса във вътрешните работи на тези страни, като например да започне директно свалянето на тези режими или подкрепи „цветна революция“.
Така че трябва да се прави разграничение между повишената активност на Китай, която наблюдаваме в момента по горещи въпроси на международната политика, и агресивния подход към тях, който би бил крайно нетипичен за китайците. И мисля, че добър пример за това е именно помирението между Иран и Саудитска Арабия.

- Преди преизбирането за трети мандат на президента Си Дзинпин международните наблюдатели очакваха Китай да подходи в новото уравнение на световния баланс на силите, възползвайки се от отслабването на САЩ и Русия, заради конфликта в Украйна, за да защити собствени дългогодишни геополитически интереси, визирам в частност въпроса с Тайван, политиката на Пекин не изглежда да отива в такава посока?

- Действията на Китай в отговор на миналогодишната визита на председателката на Камарата на представителите на САЩ г-жа Нанси Пелоси в Тайван показаха за пореден път, че той не е склонен да действа хазартно и първосигнално, за да удовлетвори например общественото мнение в страната или властта да извлече някакъв моментен актив от ситуацията.
Промяна в ситуацията обаче има, но тя не е свързана толкова с промяната на конфигурацията и възможностите, които дава ситуацията в Украйна, а по-скоро с цялостното влошаване на отношенията на Пекин със Запада и което не позволява на Китай повече да разчита за създаването и благоприятни условия и подкрепа от страна на САЩ и техните съюзници в опитите за обединение. Напротив, Вашингтон показва, че е все по-склонен да използва Тайван като противотежест на китайското влияние и дори като инструмент за сдържането на Пекин. Така обаче се получава един омагьосан кръг. Опитите на Китай да повлияе на ситуацията с по-силен натиск и демонстрация на сила карат Вашингтон и Запада да подкрепят по-активно Тайпе, а тайванските власти – да разчитат все повече на външна подкрепа срещу континентален Китай. Това пък убеждава Пекин, че съществува съглашателство между тайванските сепаратисти и чужди сили и допълнително втвърдява неговата позиция към острова. Позитивното според мен тук е, че при подобни ситуации Китай е показал, че по-скоро няма да действа прибързано, а предпочита да изчака и което обикновено досега играеше в негова полза – от една страна, убеждавайки хората в Тайван, че обединението с континенталната част не е самоцел, а процес, който трябва да удовлетворява и двете страни, за да може да бъде успешен, а от друга, демонстрирайки на съседите си и останалия свят, последователност и реални усилия за мирно решаване на проблема. Така че не мисля, че засега има изгледи войната в Украйна да промени сериозно досегашния курс на Китай към Тайван и да го радикализира.

- Какви интереси според вас ще преследва Китай като самопоставил се гарант на новосъздаващите се отношения в Близкия Изток – повече икономически или геополитически? 

- Краткият отговор е и двете. Китай е сравнително нов фактор в Близкия изток, но се забелязва, че значението на този регион за него започна да нараства постепенно от началото на века и особено в последните години, тъй като той се разглежда не само като източник на енергийни ресурси, необходими за китайското развитие, но и като отговор на стратегическото му „обкръжаване“  и опити за „сдържане“ от Съединените щати в условията на видимия упадък на американската „мека сила“ сред арабските общества след войните в Ирак, Либия, Афганистан и „Арабската пролет“. Това, което характеризира китайската политика в Близкия изток е нейният прагматизъм. Така например, Пекин осъди военната интервенция на САЩ в Ирак през 2003 г., но след това подкрепи присъствието на американските войски там като стабилизираща сила. Същевременно, докато Вашингтон носеше основната тежест за сигурността в страната и обираше политическите негативи от войната, Ирак се превърна в най-големия търговски партньор на Китай в Близкия изток и третият му най-голям доставчик на петрол след Саудитска Арабия и Русия. Освен това, според доклад на шанхайския университет “Фудан” от миналата година, на пръв поглед изненадващо, но Ирак се оказва най-големият получател на китайски инвестиции по линия на инициативата “Един пояс, един път” на стойност близо 10,5 млрд. долара. Тоест, без значение за коя конкретна държава в Близкия изток става въпрос - Иран, Саудитска Арабия или Египет - Китай се стреми да бъде максимално прагматичен в отношенията, показвайки обаче по този начин и един алтернативен на американския подход към близкоизточните проблеми, който не се приема никак лошо от арабските общества. Това обаче не означава, че Китай се стреми да измести напълно Вашингтон от региона в краткосрочен или дори средносрочен план или че е готов да поеме ролята му на основен гарант за сигурността там. Но арабският свят определено се наложи като един от основните вектори на китайската външна политика в последното десетилетие и тежестта на Пекин там – и в икономически, и в геополитически план, най-вероятно ще продължи да нараства, главно в противовес на американската.

- След изненадващите ходове на Пекин, идната седмица се очаква посещение в Китай на френския президент Еманюел Макрон и председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен. Какви са перспективите в отношенията между Европа и Китай – досега, и в перспектива, предвид новите геополитически реалности?

- През следващите години перспективите на китайско-европейските отношения ще зависят от един единствен фактор – доколко Европа ще съумее да еманципира реално политиката си към Пекин от тази на Вашингтон. От една страна ЕС продължава да е ключов експортен пазар за Китай, дори в някаква степен по-важен от САЩ, тъй като структурата на търговията им е по-балансирана, а търговският дефицит по-малък. Пекин продължава да не разглежда Европа и като геополитически, исторически и цивилизационен съперник или конкурент за влияние в света, което я отличава значително от Вашингтон в очите на китайците. Тази ситуация обаче започна да се променя след глобалната финансова криза от 2008-2009 г., когато в китайско-европейските отношения излязоха на повърхността напрежения и проблеми. Тяхната кулминация беше политически документ на Европейската комисия от 2019 г., в който се отправяха директни критики и изисквания към Пекин в множество сфери, и това края на своеобразния “медения месец” в икономическите взаимоотношения. Последвалата пандемия от Ковид-19 и нейното политизиране, а сега и войната в Украйна и китайската позиция към нея, доведоха до верижна реакция, при която Китай и Европа се оказаха от двете страни на медийното противостоене и влязоха в сценарий, който обслужва реално американската стратегия за сдържане на Китай и в която европейските държави нямат възможности или желание да вървят към баланс на силите. От началото на конфликта в Украйна различни европейски лидери дават различни сигнали за това как виждат ролята на Китай в разрешаването му и това показва, че в момента в ЕС няма ясен консенсус накъде да вървят отношенията. Най-неотложната задача пред Европа в момента е приключване на войната в Украйна и всички визити и срещи между европейски и китайски политици в следващите месеци вероятно ще бъдат посветени на опити Китай да окаже влияние и да се предотврати директна помощ към Москва. Затова не очаквам китайско-европейските отношения в непосредствено бъдеще да се фокусират върху двустранни въпроси, но ми се струва, че в Европа има воля и желание политиката към Китай да не бъде функция на американската, въпросът е доколко тази гледна точка ще надделее. 

- Говорейки за влиянието на Китай в световния дневен ред, няма как да не засегнем темата Африка. Пекин е основен двигател на икономическите подеми, чрез крупни инвестиции, на цялата територия на Черния континент от две десетилетия. По себе си Африка също е терен на конфликта Запад-Русия от години. С потенциалното „помиряване“ на мюсюлманските държави от Близкия Изток, какви възможности има Китай „да заеме“ окончателно и вековното място на Европа, като благодетел на африканските страни? 

- Африка е особен и друг много важен вектор в китайската външна политика още от 50-те години на миналия век, като значението ѝ за Пекин върви по две основни линии – политико-идеологическа и икономическа. Китай, също както Африка, възприема себе си като жертва на „западния колониализъм и империализъм“, когато след Опиумните войни от средата на 19-ти век е превърнат в полуколония. В китайската история това се описва като „векът на национално унижение“ и е изключително силен мотивационен фактор за стремежа на днешен Китай да се утвърждава като силен и независим играч на международната сцена. И бидейки вече такъв, Пекин често влиза в ролята на „гласа на развиващите се страни“ и защитник на интереси, възприемани като общи за тази група, например по-справедливо правото на глас в Международния валутен фонд в полза на нововъзникващите икономики или настояването му развитите държави да изпълнят ангажимента си към развиващите се за предоставяне на средства и технологии за борба с климатичните промени. Значението на Африка за Китай като източник на ресурси е важно, но то не бива да се преекспонира. Пекин има нужда от подкрепата на Африка за укрепване на своята роля и позиция в международната политика и международни организации по въпроси като човешките права, правото на една държава да избира собствен път за развитие, ненамеса във вътрешните работи на другите, които са ключови в китайската визия за това как трябва да изглежда светът. И именно в този контекст трябва да бъдат разглеждани десетилетните китайски усилия за икономическа, финансова, образователна, здравна и друга помощ към африканските страни.

- С дългогодишния си опит в отношенията между България и Китай, смятате ли че има стабилна връзка между София и Пекин последните години – имам предвид от началото на инициативата „Един пояс един път“ между Китай и ЕС преди над десетилетие, до привидното пълно замразяване на търговските отношения по време на пандемията, до възможностите, които потенциално се откриват сега?

- Отношенията между България и Китай се характеризират с един любопитен парадокс. От една страна те показват забележителна устойчивост и последователност без значение на промените във властта, но от друга – в икономически и инвестиционен план България се държи най-дистанцирано по отношение на китайски капитали и по-мащабни проекти в нашия регион. София участва във всички срещи, свързани с инициативата “Един пояс, един път” и механизма за сътрудничество между Китай и Централна и Източна Европа, но от това не произтичат съществени резултати. Китайски компании не успяват да навлязат, а според мен не биват и допускани, в сериозни сектори като енергетика или транспортна инфраструктура, независимо, че предлагат конкурентни условия и имат много добра експертиза. До момента не са реализирани и по-сериозни китайски инвестиционни намерения като например проекта за развитие на пристанище Варна, за концесията на летище Пловдив, за изграждането на „умен град“ край Елин Пелин. Преди парламентарните избори през април 2021 г. за първи път в програми на няколко партии се появи като акцент развитието на търговско-икономическите отношения с Китай, но влизането ни впоследствие в продължителна политическа нестабилност и разместването на геополитическите пластове, отново отвлече вниманието от китайския вектор. И в момента ситуацията е, че Китай не е дори в топ 20 на чуждите инвеститори в България и това едва ли ще се промени скоро.

Нашият гост

Тодор Радев е магистър по политология от СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като журналист в различни български медии, а от 15 години е част от Китайската медийна група (КМГ) в Пекин. Специализирал е "Международни отношения на Китай" в университета "Сун Ят-сен" в Гуанджоу и Сямънския университет. Автор е на книгите "Китайците", "Един пояс, един път - китайската перспектива", преводач и редактор е на "Китайската мечта за велико национално възраждане. Избрани откъси от речи и изказвания на Си Дзинпин", автор е на редица публикации, свързани със съвременното политическо и идеологическо развитие на съвременен Китай.