Ще каже ли някой стоп?

Днешната конфронтация е по-опасна от тази на Студената война

Има ли шанс едно ново разведряване? Възможен ли е катарзис без конфликт? И къде отиде здравият разум? Все въпроси с труден отговор, описващи днешните международни отношения.

Налице са достатъчно аргументи за да се твърди, че днешната конфронтация е по-опасна дори от тази на Студената война.

До седемдесетте години на миналия век противопоставянето беше в статичен, „замръзнал“, контролиран вид, като и двете страни се придържаха към постигнатите, фиксирани и двустранно приети политически и военни баланси. Днес конфронтацията е динамична, с ясна тенденция към ескалация, светът е многополюсен и страните вече не са само две, което прави проблема много по-комплексен, а възможностите за контрол върху международните процеси - доста по-ограничени, включително и върху действията на собствените съюзници и „проксита“. Което пък рязко повишава риска от директен сблъсък дори при случаен или провокиран от трети фактори инцидент. Политическите и военни баланси не са договорени и търпят постоянна промяна, като надпреварата във въоръжаването навлиза в нова спирала – често пренебрегвайки наличните договорни ангажименти.

Задълбочаването на тези негативни процеси с всеки последващ епизод (независимо дали става дума за Сирия, Украйна или Солсбъри) значително стеснява приложното поле и ограничава дипломатическия инструментариум за превенция на конфликти.

Отсъствието на позитивен политически диалог и дългосрочната ескалация на конфронтацията имат потенциала да дестабилизират цялостната система на съвременните международни отношения. Заобикалянето на системата на ООН и решенията на Съвета за сигурност, пренебрежението към принципа на националния суверенитет и неспазването на международни и двустранни споразумения дискредитират и девалвират институционалната и правна рамка, изградени след Втората световна война. Нещо повече – самата война се върна в Европа: като начин на мислене и допустимо, морално и легитимно средство за решаване на международни спорове.

Обръщането на тенденцията към намаляване на напрежението поне в краткосрочен план (в рамките на следващите две-три години) се сблъсква с две много трудни за преодоляване препятствия: Тръмп и Путин.

Всеки друг, но не и Тръмп. Така би могла да се дефинира евентуалната възможност за позитивен анонс към Русия от страна на САЩ с оглед на вътрешната политическа динамика в страната, обвиненията за руска намеса в изборите в полза на Тръмп, острата конфронтация и извеждането на Русия като основно поле за противоборство между президента и демократите. Всичко това лимитира полето за маневриране на сегашната администрация. В момента Тръмп е уязвим и лишен от необходимата политическа и обществена достоверност, за да си позволи да направи подобна крачка.

С всеки друг, но не и с Путин. Това пък е квинтесенцията на европейската позиция, явяваща се пресечна точка за двете тенденции в рамките на ЕС по отношение на Русия, обособени през призмата на визията за сигурността на континента: сигурност без и срещу Русия или сигурност с Русия.

В първата група естествено попадат преди всичко страните, съседки на бившата руска империя – прибалтийските държави, Полша, Румъния, някои от скандинавските страни, както и Великобритания. Тези страни са по-малко склонни да виждат решение в диалога и търсят гаранции за сигурността си преди всичко във военната сфера.

Във втората група страни са повечето централно и южноевропейски държави, към които следва да се добавят Германия и Франция, които считат, че сигурността на Европа е неделима. Характерното за техния подход е, че те са по-склонни да търсят решения в рамките на политическия диалог, без обаче да подлагат под съмнение единството на ЕС. В резултат персонификацията на руската външна политика и натрупаната политическа риторика и негативизъм между страните практически правят невъзможна по-сериозна стъпка в посока разведряване.

Тръмп не може да си го позволи, а на Путин няма кой да му забрани. Така изглежда най-синтезирано възможността за евентуална деескалация на напрежението в международните отношения. Ако все пак може да се очаква инициирането на някаква позитивна динамика в отношенията на Русия със Запада, то тя по-скоро би дошла от Путин – евентуално към средата на новия му (и последен?) мандат. В САЩ е прието да се казва, че по време на втория си мандат всеки американски президент мисли вече за библиотеката си, т.е. за наследството, което ще остави. Очевидно Путин също вече мисли за своето място в руската история. Логиката сочи, че той до голяма степен постигна основните си цели: спря разпада на Русия и укрепи нейната държавност, върна сигурността на обикновените граждани, възстанови националната гордост на страната. И не на последно място, до голяма степен благодарение и на конфронтацията, отново превърна Русия в глобален играч и на практика незаобиколим фактор в международните процеси. Следващата задача естествено би следвало да бъде затвърждаване на постигнатото и превръщането му в необратимо. Което по никакъв начин не означава, че Русия би била готова на едностранни отстъпки по ключови за нея въпроси като Крим и Сирия, но тя определено е заинтересована от търсене на пробив в международната изолация. Големият проблем е обаче, че това едва ли ще бъде достатъчно.

Хелзинки – 2 е далеч

Стъпките за излизане от спиралата на конфронтацията могат да бъдат само двустранни: договорени и взаимно приети. При това те са функция от наличието на диалог и доверие – изцяло дефицитни към днешна дата. За съжаление „Хелзинки-2“ изглежда твърде далеч.

* Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения