Жена замесена в самоубийството на Пеньо Пенев точно преди 56 години

БОРИСЛАВ КОСТОВ

В нощта на 26 срещу 27 април 1959 година Пеньо Пенев напуска този свят по собствено желание. И оставя загадъчни препратки към себе си и околните, които ще опитват да изровят тайните на това неистово желание да си отидеш от светлината на деня.

Може би е прогледнал в бъдещето и е видял как затварят пред него поредната врата.

На българското училище...

Прави впечатление в севлиевската гимназия. Начетен, "знае поетичните стъпки и рими, рецитира непоканен Ботев, Яворов и кого ли не"/по спомени на неговото първо осъзнато увлечение Стефана Калименова-Фана/.

Разочарованията ще дойдат, когато стъпи с костюм и бял шлифер на жълтите павета. Синодалните старци в СБП ще подрежат крилцата на "петлето, пропяло за разсъмване в нашата /разбирай тяхната!/ литература", а млади подмазвачи ще го критикуват /и клеветят!/ за "добро". Мечтаещ да бъде хвален като първопроходец по друмищата на социалистическата работническа поезия, изведнъж Пеньо Пенев ще се усети в изолация. Поради таланта, но и заради голямата кошница, с която навлиза в прехвалените ягоди на новия елит. Когато разбира, че носи тухлите и керемидите, но за болното дете няма светъл дом...

Лесно е да рецитираш: "Ще има пак звезди...и кучета...ще има, виещи към тях...като преди. Но нека вярата не оскъднява! Яснее този мирен ден отвъд. На път! - Човекът е човек тогава, когато е на път!"
/пунктуацията е оригиналната по П. П./

Или да запееш с колелата: "Галопират по белия път лекогривите рижи кобили и тъй звънко, тъй сочно звънят на каруцата тънките зилове."

Лесно е да видиш "Милоока жена, белонога! - нецелуната и непогалена! Ти ми

стана съдба и тревога, тиха радост и жал непрежалена..."/пунктуацията същата/

Трудно е. Няма работа, няма топъл дом, няма пари. Не се радва на съпричастност

и безмерна обич от близките /ако я има въобще.../

"Омръзна ми да бъда

бездомен, безработен

и необичан

Причина първа да спрем погледа си в календара на 26 април...

Медицината едва ли може да извади от глъбините мисълта и намерението за самоунищожение. Спасени от първия опит, след време реализират зловещите замисли. Трябва само повод, мощен катализатор на собственото погубване.

Като ученик Пеньо се прострелва с пистолет. Случайно. Но в личния архив душевният съприказчик Фана пази описание на неуспелия самоатентатор за хронологията: "Допирам най-рискувано пистолета до челото си...Студен пот ме обле...В...този...момент не можех да помисля за нищо...Колкото по-вече се мъча да бъда решителен, - толкова по-вече губя воля...Снемам пистолета от челото си...Допирам го до гърдите...Решено...Край..."

Първи подозрителен опит да отнемеш живота си. Втори с прерязване на вените заради лекомислена жена, на която се е доверил.

Не закъсняват и следващите. Как се спира тази гореща и луда мозъчна жажда да си отидеш завинаги от баналния и отчужден свят?

Причина втора за демоните в нощта на 26 срещу 27 април...

Влюбчив, Пеньо подарява рими: на цигулката и лъка на Фана/"моя първа свещена любов"/, на Зоя, Лина, Иваница, Женито. На Клара пише, че жените на поетите и хайдутите са винаги нещастни...

А поетите на жените могат ли да бъдат щастливи?

Оженва се набързо след нощен звън на бутилки. После бръснарско ножче за вените...

С надежди създава ново семейство. Прегръща син. Ботев тръгва по течението на битката, Пеньо плава срещу течението на опротивялото му ежедневие.
и се появява тя - Богдана

Инженер-химик от София, работи в Димитровград. Застава до мъжа, който се е отдалечил /или е отдалечен?/ от семейството. Делчо Стефанов, другар на поета, пише: "Тя го стопляше и му даваше подтик за творчество. С нея чувстваше, че живее пълноценно. Малко му трябваше, за да е щастлив."

За 26 април приятелят му и в известен смисъл наставник Митко Иванов си спомня: "Случайно го срещнах към 18 ч с една негова позната. Беше в чудесно настроение. Обеща рано на другия ден да ми донесе материал за първомайския вестник. Леко подскочи и откъсна малко клонче от близкото дърво: Честна пионерска!..."

Около 21 ч картината е вече с тъмни краски. Пеньо и приятелката му гостуват при колега. Мълчанието тежи, погледите се разминават.

Влиза сам в хотел "Москва". Не пие. Започва последното действие на трагедията. Предсмъртни писма до мнозина. И стихотворение, което ще открият в кошчето в стая номер 18:

Обида тук дочака

опазената нежност,

линее сетно слънце

на смелите мечти.

И траурна камбана в тревожна безнадеждност

в душата ми не стихва, ридае и звънти.

Додея ми, любима, че

с мен не си щастлива,

че смях и топла вяра

не носи моят ден.

обиден, аз допивам

чашата горчива

и може би наскоро

ще зазори без мен.

На коя любима посвети последните си рими Пеньо Пенев? Какво се случи между 18 и 21 ч в пролетния 26 април, та така бързо отлетя усмивката от лицето на поета?
Между предсмъртните писма има едно кратко, адресирано така: "За Иван Жеглов, поет и приятел - Сбогом, драги! Пенев"

Поетът от Пордим, Плевенско, и живеещ понастоящем в Калейца, Троянско, Иван Жеглов свидетелства в книгата си "Жива глина": "С жена ми Еленка имахме една кухня в младежкото общежитие блок 205. В съседната стая живееше млада инженерка Богданка, която често идваше у нас и се хвалеше, че има хубав приятел с атлетическо тяло - поета Пеньо Пенев, с когото се познавахме отпреди. В общежитието не пускаха мъж да гостува на момиче, затова Пеньо казваше на портиера, че идва при мен. Когато Богданка я нямаше, гощавах Пеньо с бобец, понякога с баница.

От разговорите между Еленка и Богданка разбирах, че тя иска той да се разведе и да се оженят. Една вечер Богданка дойде у нас с бяла булчинска рокля и се похвали, че разводът много скоро ще бъде уреден и на Първи май ще се женят.
На 26 април следобяд пред общежитието заварих Пеньо, който ми каза че чака Богданка".

В пролетния неделен ден Иван Жеглов и Митко Иванов виждат Пеньо и Богдана.
А после...Дали съпругът си е спомнил за другите? Дали мечтата на приятелката да облече бялата рокля не е била попарена с някоя неуместна дума в момента, в който календарът бяга към новото бракосъчетание?

Загадки. В една от предсмъртните бележки Пеньо пише, че през "последните десетина дни е унищожил на 2-3 пъти всичко свое написано". Кое всичко?
Двама души скриват завинаги нещо: Георги Джагаров и поетът Усин Керим.

Трагичният Пеньо оставя писмо до приятеля си, Джагаров го отнася в София. Усин научава за него, влиза в кабинета на Георги Джагаров, заключва вратата и заповядва: "Писмото!"

Това е автентично свидетелство на литературния критик Георги Янев, изповядал в интервю Усин Керим приживе. Джагаров дал писмото само да го прочете, но с уговорката Усин да пази съдържанието му известно време в тайна. Това "известно време" се проточило... до безкрайност. С недомлъвки тетевенският поет признал, че Пеньо Пенев изписал много имена с пряка и косвена причина за решението да приключи с живота. Политици, писатели и всякакви...

Въпреки уверението на Керим, че "ще остави следа за писмото", никой повече не е видял и чул нищо. Дали е било толкова изобличително, че е плашело и партийния Джагаров, и този, за когото е било адресирано? Кой го е пазел и кой го е намерил след Джагаров, ако е било скрито някъде?

Най-лесно е да се заровиш в изпитите бутилки. Да прокълнеш партията, че го е подлъгала. Да покажеш назидателно медицинското на Пеньо от Окръжния психоневрологичен диспансер.

И да не запиташ защо в последния миг дърпа струните с "Обида тук дочака опазената нежност...додея ми, любима, че с мен не си щастлива..."
Малко преди това бе казал: "Жена милоока, добра и невинна - денят се ражда, а аз ще заспя..."

Къде са тези добри и невинни жени, неразбиращи поетите и техните въздушни кули, без които светът ще бъде пустиня на материалното?
Тази ли, заради чиято фриволност Пушкин отиде на смъртоносния дуел?
Или другата, която с "дива ревност" изсипа "градушката" върху Яворов?
За нас Пеньо Пенев написа: "Потомци, вий напразно ще се ровите..."