„Потъването на Созопол“, или как изчезва отдушникът на прехода

Новият български филм „Потъването на Созопол“ по романа на Ина Вълчанова, режисьор Костадин Бонев, с актьорите Деян Донков, Снежина Петрова, Леонид Йовчев и Веселин Мезеклиев, както и цяла група известни кинолица е обявен за най-добър чуждестранен филм на фестивала в Ню Йорк 2015 г., носител е и националната награда „Златна роза“ 2014 г. и е с най-голям брой номинации на Филмовата академия, която ще обяви своите решения на 9 юни 2015 г.

Режисьорът на лентата „Потъването на Созопол“ Костадин Бонев е ярка личност в днешното ни кино, която неотстъпно поставя неудобни въпроси, но и е оценен с множество награди, известен е с особените профили на документалните си филми - последния за Вапцаров, както и с успехите си в съвременното игрално кино - „Притопляне на вчерашния обяд“. Новият му игрален филм представя болезнен прочит на сътресенията на поколението, преживяло прехода, връщане към историята на днешната обърканост, демотивираност.

Историята за 10 бутилки водка, виене посред бял ден и бездомни кучета започва с връщане към началото на историята на едно поколение в болезнения ни преход. Когато пекнеше слънцето и лятото започваше, имаше едно особено привлекателно място в съзнанието на българина, място на свобода, на красиво море, на любов. Място - на другото живеене, на истинското живеене, което привличаше младите тогава поколения на групи, поне за кратко, място - култ за друг вид живот, не като ежедневния, не като целогодишния, място, където се отпускаше душата, вдишваше се морски въздух, музика… И така до септември. И така години наред. Говоря за Созопол - отдушника на прехода.

Филмът на Костадин Бонев „Потъването на Созопол“ прави опит да погледне от днешния ден към този български култ към Созопол, да го покаже преди всичко като рана, като поредица от тежки сблъсъци, след които има малко оцелели и пригодни за днешния живот и повече объркани и изплашени. Созополското поколение е показано в безпътица днес - в нелека чужбина или приспособило се към оцеляването, в очакване на чудо?! Кинолентата е фокусирана върху едно семейство и група приятели. Болезнена е равносметката на прехода - в човешки съдби, в прекъснати връзки, в разпад на семейството, в чувството за безсмислие и непригодност. Созополското поколение като синоним на опитите за свобода, любов, друг вид общуване и всички рани понесени от тези вече изтекли в пясъка десетилетия. Сега Созопол е друг - обикновен курорт. „Созополите“ на цяло поколение вече ги няма, те са погребани заедно с надеждите за друг живот. Днес реалностите, показани във филма, са очакване на край или чудо?! Съпътствани от дъжд, мъртви риби, бездомни кучета… Но и прекрасно море, подводен свят, силни страсти…

Героят на Деян Донков - Чаво, преживял своите „созополи“, е повече изчерпан и объркан, обременен от днешните си равносметки. Той не знае как да продължи, непригоден е да емигрира във Виена дори заради децата си. И решава да се върне в Созопол с десет бутилки водка, след изпиването на които е сигурен, че нещо ще се случи… Но се случва нахлуване на спомените. Чаво връща лентата на неуспешните си опити да се противопостави на авторитарния си баща (Веселин Мезеклиев), оказва се, че не е могъл да излезе от коловоза, който той поставя пред семейството - всички да са в неговата сянка, да му се подчиняват. Дори когато става дума за таланта на по-малкия брат художник (Леонид Йовчев), чиито първи рисунки са поправени с грубата ръка на бащата, което води до потъването на крехкия индивид, дори когато става въпрос за влюбването на Чаво, получило презрителна усмивка пак на този баща, както и до смъртоносния му сблъсък с Нева (Снежина Петрова), любимата на Чаво. Във филма на Коста Бонев тези трагични противопоставяния водят до смърт, до невъзможност да бъдат променени множество събития, които са душата на „созополите“ на героите. Чаво загубва любимата си Нева, детето, което тя носи, но скъсва връзки и със семейството си.

Филмът на Коста Бонев улавя едно цяло поколение на прехода в състояние на обърканост, на настръхналост, което вие посред бял ден и пресушава бутилки с водка… „Созополите“, надеждите на героите са загубени невъзвратимо. Те са понесли удари и с днешна дата нямат опорни точки, освен очакването на чудото. Може би единственото окуражаващо е, че старите приятели са заедно във финала на филма - срещу дъжда, който не спира, с бездомните кучета…

Има един детайл в кинолентата „Потъването на Созопол“, участието на художника Кольо Карамфилов зад кадър, с рисунките на младия художник, непреживял диктата на бащата - и в рисуването, и в живота. До голяма степен този детайл доказва, че „созополите“ на непокорното поколение на прехода са болезнената реалност днес. Някои - като Карамфилов, заплатиха с живота си, не намирайки смисъл… И може би ако българите искат да продължат и да намерят нови „созополи“, нови отдушници, се налага да се срещнат с една драматична реалност, с портрета на едно поколение. Затова е нужно да видят този филм, да ги докосне преживяното…

Поставяйки във фокуса на вниманието на днешната публика филма „Потъването на Созопол“, всъщност стои открояването на една болезнена съвременна равносметка. Един български филм по български роман, с цяла група кинознаметиности , както и с две награди „Златна роза“ 2014 г., за сценарий и за изпълнението на Снежина Петрова. Въпреки че в „созополите“ на много българи българското кино е ценност, преживяване, днес то трудно се превръща в събитие. И то в такова събитие, каквото може да провокира равносметката на „Потъването на Созопол“.

Именно затова този филм на Коста Бонев е така важен за преживяване на нашенската съдба именно чрез киното, чрез българското кино. Толкова рядко имаме повод да отбележим тази 100-годишна българска традиция - чрез екрана българинът да усеща настроенията на времето, да ги погледне и преживее повторно, да ги осмисли. Както и да си намери нови „созополи“!

Снимки

Филмът на Костадин Бонев спечели награда на кинофест в Ню Йорк и е с най-много номинации на българската Филмова академия, която ще обяви наградените на 9 юни.