Актьорът Ованес Торосян пред „Труд“: Историята с бежанците ми напомня за Троянския кон

Ованес Торосян е сред най-ангажираните ни актьори през последните години. Роден е в Ереван, Армения, но през 1993 г., когато е 6-годишен, заедно със семейството си се мести в България заради войната в Нагорни Карабах. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”в класа на проф. Пламен Марков. „Източни пиеси“, „Тилт“, „Аве“, „Джулай“, „Отчуждение“, „Каръци“, „Съдилището“, „Аз съм ти“ са само част от филмовите заглавия с негово участие. Той е сред основателите на театър „Реплика“. Играе на сцената на Народния театър, както и в новооткрития „Азарян“ в НДК. Твори драматургия и режисира пиеси. Живее с актрисата Милена Ерменкова, двамата имат дъщеричка - Йоанна.

- С вашето семейство емигрирате от Армения в България. Сега, гледайки репортажите по телевизията за бежанците, нахлуват ли у вас някакви спомени от онова време?

- Различни са събитията. Армения не е била бомбардирана, не е имало война в Ереван, но беше военно положение. Нямаше ток, вода, училищата бяха затворени. И всеки, който имаше връзки и контакти с други държави, напускаше страната. Ние дойдохме тук, защото майката на баща ми е българка.

- В началото приемаха ли ви като чужденци, отнасяха ли се по-различно с вас?

- С брат ми (Тигран Торосян, актьор в Театър „Българска армия“ - б.а.) говорехме на руски, не знаехме български. Български знаеше само баща ми, защото от малък е идвал тук през две години. Когато пристигнахме през 93-та, имаше рязко отдръпване от Съюза и всеки гледаше да отрича това си минало, което пък рефлектираше върху децата и те не искаха да си играят много-много с нас.

Българския го учехме между два и четири следобед. Тогава българчетата спят, а арменчетата - не. Съседният на нас вход беше пълен с цигански семейства, които бяха на общински наеми, даже кон си държаха там. Действието се случва в столичния квартал „Надежда”. Та и циганетата бяха навън по това време и покрай тях научихме езика. Обяснихме им, че не сме руснаци, и те ни приеха. Пристигнахме през май, а през септември тръгнахме на училище - аз в първи клас, а брат ми в четвърти.

- А сега минават ли ви мисли да отпътувате за друга държава? Имате дъщеря...

- Допреди една-две години със сигурност исках, но може би пораснах и разбрах, че това да бягаш, не решава никакви проблеми. Идването ни тук си има плюсовете, но и минусите, които с брат ми си носим, а аз не искам да ги причинявам на детето си.

- Кои са минусите?

- Единият е, че нашите са започнали от нулата. Дошли са на 37, зарязали са професиите си и всичко останало. Животът им тотално се е променил. Другият е, че имаха период на адаптиране, ориентиране, който на нас с брат ми така и не ни повлия, а ни отърва от възможността да продаваме чехли на пазара в момента. Вместо това и двамата имаме професия и се занимаваме със стойностни неща. А и емигрантството в родата ни е нещо като традиция. По време на геноцида в Армения семействата на прадядо ми и прабаба ми са се разпръснали по света. Някои живеят в Америка. Дядо ми се разделя със сестра си, майка ми - със своята, братът на баща ми е в Армения.
В първи курс в НАТФИЗ исках да замина за Русия, да уча в Москва, но нашите бяха против да се разделям с тях, а и с брат ми. Именно заради историята на семейството през годините.

- Вие сте в основния каст на филма „Съдилището“, чийто сценарий засяга трафика на бежанци. Веднага ли приехте ролята, когато режисьорът Стефан Командарев ви я предложи?

- Ролята - да, но самия филм не ми беше достоверен. Това бе през 2012-а. Приех го за частен случай, а не за глобален, масов проблем, проблем на България. Не можех да предположа, че през 2015-а това ще се случи.

- Но темата печели и май се превръща в големия коз за номинация за „Оскар“?

- Да, филмът извади късмет, че нацели тема, която в момента е актуална. И шансовете за номинация са големи според мен.

- Визирайки събитията от последните дни в Париж, смятате ли, че терористите са сред бежанците?

- Да, има нещо такова. Историята с тях ми напомня за Троянския кон. Отвън дървен кон, а отвътре - войници. Разбира се, сред тях има и хора, които наистина се нуждаят да избягат от войната. Но трябва да вземем драконовски мерки по отношение на сигурността и проверките, за да имаме контрол над тези, които идват. Например в метрото в Москва стоят по десет полицаи, които, докато не те „сканират“ от-до, не те пускат вътре. Ако си малко по-тъмен или в погледа ти има нещо... Става бавно, но е сигурно. Може би тези хора трябва да бъдат временно настанени в обособени места, където също да е наложен строг контрол.

- Нас обаче кой да ни пази, като полицаите направиха серия от протести и в крайна сметка искат да напускат системата на МВР?

- Според мен задължително трябва да се върне казармата. Аз съм готов да отида да служа. Замислих се, ако стане нещо, кой ще пази моето семейство?! Какво съм аз като мъж, след като не съм ходил в казарма? Ще размахвам кухненския нож ли? Реално нас в момента няма кой да ни пази, само външни хора.

- Да се върнем към киното. Няма как да не ви попитам с какво печелите режисьорите, като се има предвид, че участвате в множество от българските филми през последните години?

- За да се направи добър филм, важен е кастингът. Не само у нас, но и в чужбина режисьорите и продуцентите предпочитат да играят на сигурно и да наемат опитни актьори. А аз вече имам този опит. С това си обяснявам защо ме предпочитат.

- Много от тези ленти са показвани и се показват по световните кинофестивали. Разпознават ли ви като лице и име, когато се озовете на някой от тях?

- Да. Например в Сараево съм бил два пъти и втория път вече ме разпознаваха.
Миналата година се снимах в копродукция на Румъния, Македония, Италия и България („Банат“, реж. Адриано Валерио - б.а.). Една румънска продуцентка се сетила за мен от филм, в който ме е гледала, и ме препоръчала.

- Снимахте и „Септември в Шираз“, редом с холивудския ви колега Ейдриан Броуди. Успяхте ли да научите нещо от него? Говори се, че е особняк.

- Особняк е, да, но си разбира от работата. По време на снимките сравнявах школи. Някои от нещата, актьорските похвати, които използваше, ми бяха странни, но крайният резултат всъщност беше много, много добър. Отговорих си на някакви въпроси, видях своите минуси и си изведох поуки. Радвам се, че участвах в тази среща, защото откраднах много.

- За нашата школа казват, че е добра, но с остарели методи?

- Реално в НАТФИЗ няма киношкола. Тук има преподаватели, които дават някаква насока, но такава специалност няма. А актьорство за кино и актьорство за театър са две различни неща. Аз се научих в движение, а и имах късмет да срещна Ивайло Христов, който ни преподаваше часове за кино. Гледахме филми и ги обсъждахме.

- Ивайло Христов е режисьор на „Каръци“, с който открихте тазгодишната „Киномания“. Май е излишно да ви питам лесно ли работите заедно?!

- Да, беше лесно. По време на снимки знаех какво иска и му го давах. Имахме си доверие и резултатът се вижда. Спечелихме Голямата награда в Москва.

- С него бяхте и когато преди години откри Модерен театър, който за съжаление не просъществува. А сега с колеги направихте театър „Реплика“...

- Той е продължение на Модерен. По негово време ситуацията с културата беше тежка. Въведоха се някакви реформи, системата се промени и той затвори врати. Затова ние решихме да направим реплика на положението в България.

- Неотдавна там представихте режисьорския си спектакъл „Състояние на нацията“ по Ървин Уелш. Какво обаче е състоянието на нашата нация?

- Объркано. Българинът се лута. Само се моля да не изпадне в паника, предвид събитията във Франция от последните дни. Но пък хубавото качество на българина е, че в паника и в тревога се обединява.

- Мислите, че ще се обединим, ако се случи нещо?

- Абсолютно.

- Май рядко ни се получава. Последно се сещам, че го направихме срещу Волен Сидеров и хулиганските му прояви...

- Да! Ето, ако има нещо нередно, хората се обединяват.

- Като актьор как оценявате изпълнението му в НАТФИЗ например? Не беше ли това сценка от зле режисиран спектакъл?

- Евентуално. Би могло да е така, би могло да е онака. Но тези неща не трябва да ни впечатляват, да ни палят, защото някой си постига целта. Това е като с жените, дето гледат на ръка по улиците. В момента, в който ги погледнеш в очите, и веднага ще ти вземат 2 лева. Но когато не го направиш и ги подминеш, те няма как да ти поискат двата лева, просто не се занимават с теб.

- А вие живеете ли с героите си?

- Не съм от този тип актьори. Опитвам се да разгранича работата от живота, защото имам семейство и се старая да се посветя и на ролята на таткото, и на мъжа. Не искам да смесвам нещата.

- Тази вечер ще ви видим като един от посланиците в Нощта на театрите. Какво е вашето послание към господата в Министерството на културата и отделно към зрителите?

- На хората в министерството - те са достатъчно големи, образовани са, имат повече житейски опит от мен, нямам какво да им кажа, те си знаят сами.
На зрителите ще пожелая да изискват и да не правят компромис с изкуството, което искат да видят. Да критикуват, да спорят, защото само по този начин изкуството може да върви напред.