2015: Пред взора на Севт III, под знака на Вагнер

Тракийското наследство ни проправи път към Лувъра, САЩ и Япония, българската постановка на “Пръстенът на нибелунга” - към оперния Олимп. Пред чужденците не се изложихме, но тук все така си виреят завистта, омразата и скандалите

Странна за националната ни култура бе отиващата си 2015-а. Ще остане в историята като време на впечатляващи възходи и гръмки падения. Възходи на таланта и падения на тъмната страна на духа. Защото, както често е при нас, българите, не може да има успех без кал.

Две наистина значими събития в чужбина и две знакови на родна земя белязаха най-ярко изминалите 12 месеца - изложбата “Епопея на тракийските царе - археологически открития в България” в парижкия музей Лувър и шестдневният гастрол на Софийската опера в Германия с Вагнеровата тетралогия “Пръстенът на нибелунга”; откриването на Националната галерия “Квадрат 500” и завършването на Античния културно-комуникационен комплекс “Сердика” на столичното Ларго. От тях и заради тях се раждаха най-интересните новини и поводи за гордост, но само едно - българският “Пръстен”, учудващо не завихри и скандал.

Няколко години и усилия на много българи и французи отне подготовката на тракийската ни изложба в Лувъра. И само броени часове трябваха на зложелателите, за да опръскат създаденото с калта на омразата и завистта си (стореното зло дори не ми се иска да припомням). В историята на 2015-а обаче ще остане фактът, че от 15 април до 20 юли всеки ден голяма част от стотиците хиляди гости на най-посещавания музей в света бяха приковавани от взора на Севт III (чудо на античното изкуство според в. “Фигаро”) и от блясъка на 1629-те експоната от фондовете на 17 български музея. Мнозина от зрителите за пръв път откриха цивилизацията и културата на траките. Ненапразно към изложбата проявиха интерес и други световни институции, включително Британският музей. Никак не бе случайно включването на бронзовата глава на тракийския цар с очи от скъпоценни камъни в мащабната експозиция “Власт и патос. Бронзови скулптури от елинистичния свят” в музея “Пол Гети” в Лос Анджелис (28 юли - 1 ноември). Поставянето на Севт III до други 50 статуи в изложбата бе наистина изненада - тя вече бе представена от фондация Palazzo Strozzi във Флоренция, но бе допълнена за продължението й в САЩ с находката от експедицията на покойния д-р Георги Китов.

Никак не е случайно и последвалото ни участие в изложбата “Златната легенда” (16 октомври 2015 - 29 май 2016) в японските градове Токио, Сендай и Нагоя. Сред общо 280 експоната в нея са уникати от три български музея (Националния археологически институт с музей при БАН, Регионалния археологически музей-Пловдив и Регионалния исторически музей-Варна) и от национални колекции на Гърция, Италия, Ватикана, Франция, Холандия, Германия, Великобритания, Испания и Япония.

Освен популярност и реклама за културния туризъм мащабното ни присъствие в Лувъра донесе и друга полза за ценителите на изкуството от древността. От прочутия музей пристигнаха изложбата “Среща с египетски жрец” (първо в Пловдив, после и в Музея за история на София) и част от безценното сребърно съкровище на Боскореале, което бе експонирано в НАИМ в любопитен паралел с подобни находки от местността Чаталка край Стара Загора.

Археологически находки са в основата на още едно значимо, но охулено събитие на годината. Както изложбата в Лувъра, така и античният комплекс “Сердика” е сред приоритетите в първия и втория мандат на министър Вежди Рашидов. Парите са осигурени по европейска програма, проектът е на изключително опитни автори (екипи на покойния арх. Васил Китов и арх. Юлий Фърков) и се изпълнява според изискванията на международните конвенции. Веднага обаче се намериха “по познавачи” на тухлите, мазилката и т.н., които да предизвикат скандал. В крайна сметка се събраха експертите, казаха си думата, обектът е почти завършен и се очаква да бъде открит в края на януари.

Буря от “емоции” предизвикаха и археологическите разкопки и възстановяването на Голямата базилика, покровителствани от директора на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров. Свещена ли е водата от разкрития манастирски извор, или не е - цяла седмица темата не излизаше от интереса на медиите. По-важно всъщност е дали по дарителската сметка ще се съберат достатъчно пари и Голямата базилика да се превърне в ключов обект за културен туризъм.

За да не угасне пламъкът на завистта и злобата, избуял за изложбата ни в Лувъра и поддържан на Ларгото, подобен се разпалваше и срещу т.нар. БГ Лувър. Половин година след откриването й в края на май Националната галерия “Квадрат 500” обаче се наложи и с името си (избрано след обществено допитване), и с цялостната концепция на акад. Светлин Русев - творбите на българските художници и скулптори стоят достойно до тези на световни артисти. Досега 28-те зали на галерията с близо 2000 изключителни произведения на изкуството са посетени от 200 000 души, деца рисуват в различни образователни програми, вдъхновявани от именитите творци, както е в редица световни музеи, а създаването на новата институция се оценява от експерти като най-впечатляващото и значимо събитие в сферата на визуалните изкуства у нас през последните десетилетия.

“Най” заслужава и Софийската опера и балет. След повече от десетилетие на упадък след 1989-а националната трупа вече има причина да се нарича така. Освен с новите си постановки и с детските си програми, с които буквално отглежда своя публика, театърът натрупа авторитет и пред световни музикални критици с най-значимия си проект. Преди пет-шест години може би имаше основателен скептицизъм, но след като една по една четирите части на “Пръстенът на нибелунга” от Вагнер, постановка на акад. Пламен Карталов, бяха завършени и започнаха да привличат оперни експерти и заклети вагнерианци от различни континенти, вече никой не оспорва успеха. 2015-а беше върхът за българския “Пръстен” – тетралогията бе представена в Германия, съвсем близо до замъка Нойшванщайн на покровителя на Рихард Вагнер - крал Лудвиг II. Огромните усилия си струваха всяко “браво”, wunderbar или тропане с крака в залата на “Фестшпилхаус” на баварския град Фюсен. Със същите овации трупата бе посрещната и на турнето си в Япония с “Турандот” и “Княз Игор”, на фестивала в Любляна с “Тристан и Изолда” и с балета “Лешникотрошачката” в Италия.

И както се казва, Софийската опера повлече крак. Държавната опера в Русе я последва с изключителния спектакъл “Катерина Измайлова”, постановка на Вера Немирова, успешни са сезоните в оперните трупи в Пловдив и Варна, все по-често чуваме и за детски образователни програми, и за “заразяващата” традиция на новогодишните концерти в страната.

Към четирите български събития със световен привкус можем да добавим и възраждането на Националния дворец на културата. Дори най-големите скептици вече признават създаваното от екипа на Мирослав Боршош. В двореца отново има място за живот на всички изкуства. Двата театъра - “Азарян” и Нов театър, пространството за танц ДНК, възстановените редовни прожекции в кино “Люмиер”, Центърът за книга и денонощно работещият литературен клуб “Перото”, откритите субсидиращи програми за нови български филми и книги, продуцираните от двореца театрални спектакли... 2015-а като че ли бе новото начало на НДК.

Не така обаче стоят нещата в театрите, филхармониите, библиотеките, музеите и прочие културни институции у нас. Скандали с директори (напр. Марио Николов и Явор Димитров вече не са на постовете си съответно в Музикалния театър и Софийската филхармония; после Виктор Стоянов също се оказа неудобен за част от филхармониците) и диригенти (Любка Биаджони и Емил Табаков също принудително отстъпиха позициите си в Софийската филхармония и Симфоничния оркестър на БНР). С шефския пост, но на Националния филмов център, се прости и операторът и продуцент Георги Чолаков, а гилдията си остана разделена дори в годината, белязана от знака на "100 г. българско кино" Най-странна обаче бе реакцията на режисьора Александър Морфов - в края на 2014-а той охули правителството и културния министър, после неочаквано за всички бе посочен за директор на Народния театър, а есента също толкова неочаквано реши да се раздели с поста.  

Печалната истина за българската култура е, че безпаричието е повсеместно. Променена бе системата на финансиране, но това не решава глобалния проблем - държавният бюджет за култура продължава да е по-малко от 1%. А това означава недостоен живот на всички хора, създаващи духовността на нацията. Остава надеждата за 2016-а. Какво пък, това лято в две праисторически селища - Мурсалево и Слатина - археолозите на проф. Васил Николов попаднаха на една и съща нефритена свастика (на малката снимка). Стилизираната жабка, казват, била на берекет...