Режисьорът Станимир Трифонов пред „Труд”: В българското кино няма „нова вълна”, защото липсва идея за бъдещето му

- Как преценявате състоянието на киното ни днес, г-н Трифонов? Какво му липсва, за да се заговори за „нова българска вълна”?

- Липсва възглед. Киното като всяко изкуство не може да бъде управлявано с директиви, това го гледахме от 1948 до 1991 г. И някак си не се получава, слава Богу. Но когато съществува Министерство на културата, то трябва да има възглед, концепция или програма - както щете го наречете. За културата въобще и в частност за киното. Такова нещо няма! Например на последната сесия за две позиции кандидатстваха 34 проекта, т.е. съотношението е 1:17, представяте ли си?! Шансът да спечелиш в някой тотализатор е по-голям. Идват млади колеги, които искат да правят своите филми. Ала всичко се прави на парче. Да не говорим, че да се прехранваш с тази професия (ако изключим телевизията) е „мисия невъзможна”.

- Защо обаче е възможна за румънското кино?

- Румънската култура е особено нещо. Първо, държавата е 4 пъти по-голяма от България и по територия, и по население. Второ, Европа ги брои за романски народ, има особен вид симпатичен протекционизъм към тяхната литература и кино. Излишно е да споменавам румънската емиграция във Франция. Имат лоби, както се казва. И трето - там има голяма литературна традиция. Огледайте всички кинематографии наоколо: Турция има Нобелов лауреат, Гърция, сърбите, Румъния също. И ние имаме лауреат - Канети, но той само е роден в Русе, майка му и татко му го качили на парахода и хайде към Европа… Така че това е ключът -литературата!

- Екранизации на литературни шедьоври…

- Да! Ако погледнем в историята на българското кино, ще видим, че огромен брой от филмите ни са екранизации. Така е и в световното кино.

- Коя книга мечтаете да превърнете във филм?

- Ами някоя много хубава - надявам се да се появи велик български роман, както се случи с „Хайка за вълци”. Работим с Емил Андреев по новата му повест „Боби Блажения и другият американец”, много е интересна и дано да я превърнем във филм.

- Вие сте сред авторите, успешно „емигрирали” от страната на словото в страната на киното - кога се появи желанието да се изразявате чрез екрана?

- Като юноша и аз, разбира се, графоманствах. И си пазех всичко написано… Докато не прочетох мисълта на Оноре дьо Балзак, че най-добрият архивар на творчеството си е бездарникът. Тогава изхвърлих всичките си ръкописчета и спрях да пиша. Това е шега, но иначе киното е невъзможно без литературата. И понеже не ме приеха навремето кинорежисура във ВИТИЗ, влязох българска филология във Великотърновския университет. Но после, докато бяхме студенти в Търново, пак кандидатствахме и ни приеха кинорежисура в един клас с Красимир Крумов-Грец, Бог да го прости…

- С Грец сте били и в студентския алманах НЛО…

- Този алманах се печаташе на пишеща машина в помещенията на киноклуб „Искра“ Търново под индиго. Там за първи път са публикувани стихове на световния поет Борис Христов. Грец участваше също в списването. После Държавна сигурност ни надуши. Акад. Иван Радев (тогава доцент), този достоен българин и учен, ни защити. А и ченгето, което отговаряше в ДС за университета, се случи човек. Той вече е покойник, аз мога само да съм му благодарен.

- А от кого и от какво сте се учили на кино?

- Мнозина са, не мога да ги изброя, но… най-добрият филм в българското кино беше и си остана „Крадецът на праскови“. Особеният талант на Въло Радев роди тази творба, която, както споменахме в началото, също е екранизация. Иначе моите учители от ВИТИЗ са трима, двама вече не са между нас - Димитър Пунев, който ни преподаваше актьорско майсторство, той беше театрален режисьор. Много млад си отиде и големият телевизионен режисьор Александър Янов. Слава Богу, жив е и да ни е здрав режисьорът Иван Терзиев, когото младите едва ли са чували. Той има 6-7 филма, но какви филми само – дай, Боже, всекиму! Той е режисьор и на едни от най-добрите български сериали - „Селцето“. От Янов съм се учил как се работи с актьори, а Иван Терзиев ни учеше да бъдем безмилостни към собствения си филм. Тоест, когато филмът се съпротивлява и не иска да приеме даден епизод или кадър, трябва да си твърд и да го изхвърлиш. И никакво умиление, никакво умиление. Своеобразна жестокост.

- Какви качества трябва да притежава един автор, за да стане добър кинорежисьор?

- Харесвам максимата за 99-те процента труд и единия процент дарба. Много е правилна. Но трябва и характер, трябва и ум - реактивен. Нужни са много качества, защото синтетичният характер на кинематографията ги изисква. Както казвам на студентите, режисьорът трябва да разбира от всички професии, които са нужни за направата на един филм. Особена професия. С особени качества трябва да е надарен човекът, който иска да прави кино.

- Да очакваме ли изненади, нови имена от катедрите по киноизкуство в Югозападния университет и Нов български университет, където преподавате?

- Изключително умни и талантливи млади хора идват при нас. Най-прясното доказателство е от Фестивала на българския игрален филм през тази есен във Варна - филмът „Синът“ на режисьора Христо Симеонов, който е наш възпитаник и прави докторантура в ЮЗУ, спечели „Златната роза“ за късометражно кино. Така че очаквайте изненади и нови имена! Да спомена тук и казанлъшката група в ЮЗУ - Румен Сомов, който завърши при нас магистратура, както и младите ни колеги студентите Милена Кънчева и Любомира Касабова, а преди това близнаците Деница и Русалин Георгиеви…

- Кой от филмите си харесвате най-много? Бихте ли заснели някой отново?

- Еднакво критичен съм към всичките си филми. Когато правя театрална постановка, обикновено още след премиерата, на следващия ден, чакам актьорите да изтрезнеят и ги събирам на „коригираща“ репетиция. В киното това е невъзможно. Понякога ми идва да се самоубия, тъй като е невъзможно да преснимаш отново филма, да го премонтираш… Киното е като консерва, каквото шльопнеш в буркана - край! Някои твърдят, че филмите са като деца… това са глупости. Филмите са си филми, това е професия, това е занаят. Филмите идват и си отиват. С напредването на възрастта и на опита изпитвам все по-голям страх от всеки следващ филм. Докато в младостта морето не ми беше до коляно, а под глезена дори, шляпах си почти като един Христос и си въобразявах, че ходя по водата. А сега страхът от лош филм е огромен, защото много рядко се правят филми.

- Рядко се правят, защото, както казахте в началото, липсва „възглед за културата и киното”… А от какво се нуждаят България и човечеството в тези несигурни времена?

- Ами от сигурност. А сигурността означава… любов. Бог е любов! Толкова по този много важен въпрос! Другото би било словоблудство.

НАШИЯТ ГОСТ

Режисьорът, сценарист и продуцент Станимир Трифонов е роден на 14 май 1958 г. във Велико Търново. Автор е на документални и игрални филми като „Елиас Канети. Отговор на едно писмо“ (1992 г., приз “Сребърен ритон”), „Образ невъзможен” (1996 г., “Златна роза”), тв сериала “Хайка за вълци” (2000 г., „Златна ракла”), игралния дебют „Изпепеляване“ (2004 г., “Златна роза”), „На границата“(2015 г., награда за най-добър тв сериал от Българската филмова академия) и др. На есенната сесия на Националния филмов център кандидатства с проекта „Часовникът на Брежнев” по сценарий на Емил Спахийски. Работи по екранизацията на повест от Емил Андреев. Преподава в Югозападния университет и в НБУ.