Икономистът проф. д-р Боян Дуранкев пред „Труд“: Системно гладен на обилно преял не вярва

След 38 години може да стигнем средното ниво на БВП в ЕС

Проф. Дуранкев не за първи път гостува на страниците на в. „Труд“. Сега разговаряме с него за предизвикателствата пред българската икономика и пред социалния статус на българина. Какъв икономически ръст ни е необходим, за да стигнем средните показатели за Евросъюза? И още - възможен ли е рязък обрат в отношенията между наемния труд и капитала на родна почва?

- Проф. Дуранкев, икономическият растеж за тази година се очертава да бъде доста висок, което е очевидна тенденция вече втора поредна година. На какво се дължи това и какви са перспективите пред бъдещето на българската икономика?

- След приемането на страната ни в ЕС и независимо от голямата финансова криза, България постигна впечатляващо развитие, ако се съди по статистическите данни. Брутният продукт на страната нарасна от 4300 евро на човек от населението за 2007 г. на 6800 евро през 2016 г. Това е добрата новина. Лошата вест е, че това върхово постижение отрежда на страната ни последно място в ЕС по този показател, като средният показател за страните членки е 29100 евро през 2016 г. Ако постигнем средногодишен икономически растеж от 4,0%, какъвто се очертава през 2017 г., то точно след 38 години – през 2055 г. – ще постигнем средното ниво на брутния продукт на ЕС, но за 2016 г.Този факт едва ли удовлетворява както политическата класа у нас, така и стратезите (ако има такива) на ЕС.

Според всеки учебник по икономика, независимо дали е на английски, руски, китайски или български език, ниски темпове на растеж са до 3%, средни – 3-6%, високи – над 6%. От тази гледна точка, постигането на 4-5% темпове на растеж са сами по себе си добър резултат, ако си склонен да участваш винаги в „Б“ групите, при това оставайки неизменно на последно място. Но ако желаеш да се придвижиш от последното към първото място в „Б“ групата, ти е необходим растеж от над 6% средногодишно. Това е всъщност едната от големите питанки пред политическата класа. Способна ли е да го осъществи? Понякога България е постигала и по-високи постижения: преди 1990 г. даже понякога е надхвърляла 8% растеж, а през 2005, 2006, 2007, 2008 г. растежът е бил на или над 6%.

- Успя ли този икономически растеж да обогати българските граждани?

- Един от големите въпроси на развитието е въпросът кого е облагодетелствал икономическият растеж. През първите години на прехода благата от растежа са се насочвали предимно към „нашите кадри“ (БСП, СДС, ДПС и т.н.), но при „свободна предприемаческа инициатива“ на организираната престъпност и юнашката корупция; след приемането ни за членки на ЕС еврофондовете и обществените поръчки пак се канализираха (спомнете си кой разпределяше финансовите потоци) предимно пак към „нашите хора“ и едрите и средните корупционери (сред които се вляха препраните престъпни капитали); сега сме във фазата на родово-общинния-държавен капитализъм с поредното „правилно“ насочване на фондовете. Колкото и банално да звучи, Сталин се оказа прав и за България: „Кадрите решават всичко!“. Сменят се управляващи партии и партийни кадри, но властелините на капитала си остават едни и същи. Картите се разбъркват, но пак остават 52. От тях са зависими 240 основни играчи. От време на време се налага да се прилага и принципа „Няма човек, няма проблем!“ (приписван на Сталин, но всъщност измислен от Анатолий Рибаков в неговия знаменит роман), но отстраняването на едно петънце от официалния костюм не е равносилно на цялостно химическо чистене и пране. Политическата класа е трагично опетнена, но комично не иска да го признае.

- Как го усещат това обикновените хора?

- Що се отнася до хората в България, които изграждат националното богатство, минималната им заплата е 235,02 евро, докато румънските граждани днес стартират от 318,52 евро, а германците – от 1498,00 евро. Няма индикации различията да се променят в полза на България. Освен това, най-ниските доходи в ЕС се придружават с най-голямото (и нарастващо!) социално неравенство, съдейки по индекса на Джини. Не председателството на Съвета на ЕС да се проведе в България, а ООН да се премести тук, няма политически идеи как да се навакса пропуснатото, загубеното и ограбеното.

Може ли някой да си въобрази че има социална справедливост при пенсии 200 лв. и работни заплати от 200 000 лв. месечно? Може ли – независимо от проповедите на политическите омайни сирени – някой да е такъв лапнишаран, че да повярва на баснята, че бизнесмени напускат поне три пъти по-високи доходи, вливайки се в общинските дела, водени единствено от добродетели и желание да помогнат на гражданите си? Колкото и да убеждават бедния народ, че сега се живее по-добре и по-весело, системно гладен на обилно преял не вярва.

- Може ли да очакваме такова бурно развитие пред следващите години, което да позволи страната ни да се влее в групата на средно развитите страни в Европейския съюз?

- Най-добре е да бъдем реалисти. Реализъм не означава песимизъм.

Има фактори, които ще дърпат напред българската икономика още около три години. Това са преди всичко еврофондовете. Друг фактор, чиито потенциал е незаменим, е човешкият капитал, особено младите и образованите наши питомци, които може – и трябва – да останат до майката Родина, особено когато е в беда. Но насилствено закрепостяване в България при заплати от 500-600 лева месечно, както мечтае едрият капитал, не бива да се допуска. Едно по-мъдро управление може да закрепи минималната заплата за магистри на стартово ниво поне два пъти по-високо от общия минимум, т.е. на поне 920 лв.; ако младият човек е учил 5 години в университет, защо не се приложи правилото първите 5 години от трудовия си живот да не плаща данъци?! И при по-добри условия младежите няма да напускат страната си.

Банално или не, но ако се озапти корупцията (президентът се впечатляваше временно от румънския опит, но още по-убедителен е китайският), то ефективността на икономиката може да повиши темповете на растеж на 7-8% средногодишно. Въпросът е какво ще работи – ако няма корупция – огромната част от „политическата класа“, ще сади картофи ли?

Има и други фактори и условия, които биха повлияли в посока на нарастване на брутния ни продукт и съответно – на приходите в бюджета. Офшорките и до днес играят ролята на кърлежи, които изсмукват печалби далече-далече; нечестната конкуренция от страна на щедро субсидирани компании от по-развитите европейски страни съсипва потенциалните производители у нас; не по-малко нечестното ценообразуване на вносните продукти у нас също е смукач на евентуални натрупвания на българските граждани. И т.н.

Но да не забравяме че ЕС е общност от конкуриращи се страни. Следователно, ако в България доходите са все по-изоставащи от доходите на съседните страни, то техните правителства си вписват червени точки.

- Ако ЕС се промени в посока, посочена от Юнкер, няма ли да се подобрят нещата в съюза и за Българи?

- Европейският съюз още се прави на истински съюз, но това е все още съюз „на парче“, често – на бакалската сметка. Ако ЕС наистина беше съюз, подобно на САЩ, щеше да има много общи дела: обща външна граница (България е част от нея) със солидарна охрана; обща външна политика, а не диалог по тези въпроси с всяка от 28-те страни-членки; обща валута; обща и солидарна система на данъчно облагане и политика за доходите; общи стратегии за развитие и растеж. Даже общ език за комуникации, а не какофония от езици.

Ако ЕС не направи необходимите крачки напред, а той не смее да ги стори, поне засега, розовото му бъдеще ще изглежда така: британец ще поеме ролята на обединител, италианец ще управлява банковата система на съюза, германец ще се грижи за справедливостта на доходите и данъците, българин ще осигурява общата европейска отбрана. ЕС е остарял, но не е много помъдрял.

- А има ли рискове пред страната ни?

- Въпреки всеобщото слънчево настроение и парадният оптимизъм, рисковете са огромни. Вътрешните рискове са заплаха № 1. Егото и на премиер (и на личния му ГЕРБ), и на президент са на такива нива, че не допускат някой да е равен на другия. Винаги има някой по-мъдър от най-мъдрия. Вътре в управлението тлее потиснатото его на триглавата патриотична формация, поставена в ъгъла от европейските си партньори. Разрешава им се само да вдигат шумотевица около шума по курортите или на сватба. Бъдещето им изглежда скъсено и убедително несигурно.

Медийният дуел ГЕРБ-БСП (в частност: Борисов-Нинова) не носи точки никому. Войната винаги е свързана с жертви от двете страни. БСП се старае да бъде алтернатива, но не е; изглежда повече като постоянен анти-ГЕРБ. Няма солиден портфейл от алтернативни и успешни идеи у социалистите, а кадровата им скамейка е тясна, а играчите върху нея – поохранени и поостарели. Една Нинова социализъм не прави. Впрочем, може ли социалистите да обяснят какво означава – според тях – социализъм при капитализма???

В тези условия тихичко, но подличко, корупцията си върви като пълноводна река. Гледащият я дядо Йоцо не може да стори нищо по въпроса за нейното възпиране; обаче неговите внуци напускат България без надежда страната да се оздрави.

- Кажете и за външните рискове…

- Външните рискове са – може би равни или по-големи. Най-страшното е ако се разпали някъде някоя „локална войничка“, понеже в „международната общност“ веднага ще се влее и България. Брекзит е другият несъмнен огромен и неясен риск; Каталуня дава лош пример за възможността Европейският съюз от съюз на гражданите да стане съюз на нациите (що е пък това „нация“, да го обяснят патриотите!). Външната ни политика е традиционна – на наблюдатели отстрани и одобрители на решения от големите началници: радваме се на признаването на българския език в Албания, мълчим за състоянието му в Македония и забраната му в Украйна; признаваме Косово (непризнато от Испания и други умни страни), но не признаваме Крим и Каталуня. Шикалкавим в очакване други да решават европейските дела, но с неизменно цъфнала възторжена усмивка. Може – ако продължаваме така в славната Европа – да осъмнем с три Българии: Софийска република, Търновско царство и Източен вилает.

- И какво ни остава тогава?

- Една опасност никога не идва сама. Заплаха са няколкото световни раздути (пред спукване) финансови балони: рискови електронни валути, раздути цени на недвижимата собственост, задлъжнели банки, големи компании и държави. Бъдещето на долара при Тръмпономиката е също под сериозна заплаха. И какво ни остава в такава ситуация? Да се наслаждаваме на есенното топло слънце (радостни, че пестим от парно), да работим залудо и да сбъдваме лятната си българска мечта (малка почивка на Халкидики). Но ако не мислим за бъдещето, значи въобще не мислим.

Нашият гост

Боян Дуранкев е роден на 2 май 1951 г. Икономист, специалист по маркетинг и стратегическо планиране. През 1980 г. завършва социално-икономическо планиране в Университета за национално и световно стопанство, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в САЩ и Германия. През 1989 г. придобива степента доктор по икономика, през 1994 г. става доцент, а през 2010 г. - професор. Дуранкев е автор на повече от 70 статии, студии и книги. Преподавател по маркетинг и маркетингови комуникации в УНСС и във Висшето училище по застраховане и финанси.