Бай Манчо – ловецът на вода

Родопчанин с необикновено хоби кръстосва баирите и дарява чешми за хаир на хората

За него се носят легенди. От години. И не само из България, а и в чужбина, даже и на други континенти. Което съвсем не е пресилено, така е, защото дори и прогимназистите знаят, че държавата Израел не е в нашия континент Европа, а чак в Азия. А там за откривателя на води, за българина мистър Манчо разказват суперлативи. Хвалят го, че даже и в пустинята Негев е успял води да открие и извади върху пясъците.

У нас той е Бай Манчо от Смолян, познат още и като Ловецът на води. А защо ловец? Нима водата е обект на ловуване?

„Да, такъв обект е тя – отговаря Бай Манчо. - Рядко срещан и скъп лов, който обаче сме свикнали да получаваме наготово – врътнеш кранчето на чешмата и хоп, тя тръгва. Лесно е. Но който истински я иска, само той може да я оцени, с чалъм да я открие и улови.”

Тъй казва 83-годишният Зефир Зефиров Манчев, известен с простичкото народно име Бай Манчо, който на 4 януари догодина ще подхване 84-тия си лазарник. И който е титулуван с необикновеното прозвище Ловецът на води. Не на елени, мечки, вълци, лъвове, слонове, а на води. Такава титла няма никой друг както у нас, така и по света.

Кучешка педагогика

След гостолюбива телефонна покана вървя нагоре по северен баир над Смолян към къщата на Бай Манчо. Намира се на 4 километра над града в посока към село Левочево, под огромната 86-метрова почти отвесна скала Белият камък. В един момент кучешки лай ме подсеща, че наближавам. Знам, че има куче, та значи усетило ме е животното. Но не е така. Защото лаят не е предупредителен, сиреч не е заради мен, а за друго.

Последвалите думи: „Търси, Мини, търси!”, ми подсказват, че става въпрос за команда. Издава я стопанинът на малко рижаво кученце, самият Бай Манчо. С две метални пръчки в ръце, като с диригентски палки, той направлява малкия си приятел, иска да го насочи към течащия наблизо извор.

„Учим се, учим, да откриваме... – с обяснение вместо поздрав, но с усмивка ме среща възрастният човек. - Малък е още моят Мини, но ще порасне и ще се научи да усеща и да открива къде има вода, както бе и с предишните ми две кучета.“

Не разбирам от кучешка педагогика и Бай Манчо сам решава да ме просветли по въпроса: „Виждаш къде живея, кьорава душа няма наоколо – все баири и скали. И диви животни всякакви. Та имах две големи кучета, едното бе овчарско, Вълчо, а другото - Чакал, бе от породата, дето й викат „улична превъзходна”. Те хем ми пазеха къщата, хем покрай мен се бяха научили да откриват къде има вода. И като усетеха живителната течност под баирчета и треволяци, почваха да въртят опашки, заскимтяваха особено и ровеха с лапи там, където по техния кучешки нюх под земята имаше вода. Е, не всякога познаваха, но доста ми помагаха животните. Преди 2 години обаче се наложи да се разделя с тях. Защото минали по пътя някакви военни, а мен тук ме е нямало и кучетата злобно се нахвърлили да ги лаят и хапят. И толкова им беше... Сега си имам Мини и се учим. Пък може и да стане откривател на води, знае ли човек?“

Правил чешмички като дете

Още преди месеци, на специалната фотоизложба в Държавния архив в Смолян, посветена на Бай Манчовите подвизи и постижения по баирите по света и у нас, сме се договорили да ми разкаже водоловните си истории. Междувременно разбирам, че е родом от съвсем близкото до Смолян село Тикале, че е раснал с мащеха в съседното селце Кокорово. Докато пасял добитъка, от малък Зефир Манчев се увлякъл да търси естествени извори, за тях сам правел дървени чучури от върбови клонки и ги поставял като чешмички. Тогава било само детска игра, но тя му станала трайна любов и дори призвание. От онова време е и заветът, който му е оставил баща му: ”Сине, с брат можеш и да се скараш, но с комшията не бива!” Който завет старият вече Бай Манчо и до днес свято спазва.

Пет деца му е родила съпругата Албена, тя била гъркиня от село Исьорен край Ксанти. Намерил я някога в тогавашното смолянско село Райково, починала обаче преди 29 години. Сега 8 внука и 7 правнука радват щастливия дядо Манчо. Те в събота и неделя редовно идват при него под Белия камък да го видят и той с тях да се разтъжи.

Ловецът на води цял живот е бил шофьор, работил е в Кооперативния съюз, бил е и снабдител – развозвал е хляб, закуски и други стоки по магазините. Целият си живот е изкарал в Смолян. След 42 години вярна шофьорска служба 110 лева пенсия е получил, а сега взема към 200. И за какво по-напред с тия пари, пита той. Но няма отговор. „Откакто се заселихме с жена ми край Белия камък и си сторихме къщичката, свикнах си тук”, казва той. И не му се напуща това безлюдно място.

С водолов се занимава над 70 години. Когато ходел на работа, го правел само в свободното време. А откакто е пенсионер, водоловства денем, че и по вечерно време. И го прави къде ли не – из Родопите, по Стара планина и Средна гора, в равна Добруджа, още и по Беломорието, из Ксантийско, край манастира „Свети Никола” при залива Порто Лагос, в Израел...

И затворниците са хора...

Сега Бай Манчо лови води под Голям Перелик, най-високия връх в Родопите /2191 м/. Тази година е хванал два извора в местността Картола, край така наречената Къща на мечките, дето всяка година правят прочутия джаз фестивал. На тези извори има да им довършва чучурите, та като дойдат догодина чужденците музиканти и туристите, бистра, чиста, студена вода да пият.

Доста по-надолу под Картола пък е местността Герзовица с някогашен уранов рудник. Сега там има затвор, но водата му е малко. „За затворниците вода трябва да открия и откарам, това ми е задачата – казва Бай Манчо. - През август намерих над Герзовица едно блато и до дъно го пресуших, както е редно му изгребах и тинята, за да не мирише водата, и сега ми предстои чистата течност да спусна към затвора.“

Значи се чувства доволен от направеното? „Абе, не е съвсем така – признава Ловецът на вода. - Истината е, че светците се хранят от пушека, пушека от огнището, когато в тяхна чест се вари курбанът за празника. А пари за такива курбани аз често дарявам. И твърдя, че още има добри хора в България, те ни дърпат напред. Много обаче ми тежи, че няма на кого да предам моя занаят - как се хваща водата. Знам от баща си и съм се убедил, че занаят не се хваща, той се краде. Аз обаче доброволно искам моя занаят на друг да го дам, ама няма мераклии.“

[modula id="3442720"]

Подвизи в пустинята Негев

„Водотърсенето в земите на Исус Христос направо си бе истинско приключение - мечтателно си спомня родопчанинът. - Научили за моите умения от израелското посолство у нас, разказали тук-там и специално дойде човек да ме покани. Запасният полковник Миша Леви, Бог да го прости, разбрах, че е починал, който някога като дете с родителите си е напуснал България за Израел, чак от Ейлат на Червено море дойде да ме кандърдисва. Та дойде той в Смолян с жена си Мери, уговаряха ме колко е важна за Израел водата, дето там ще намеря, щом съм такъв голям ловец. Два дена се чудех дали да приема поканата, но децата ме придумаха и накрая приех. Така отидох в земята на Христос, дори и гроба му видях, и пред Стената на плача бях. Минавайки през пустинята Негев, на два пъти моите най-верни помощници – бегетите, ми дадоха сигнали за вода.“

„Бегети - това са ето тези, 30-ина сантиметрови месингови пръчки, извити като буквата „г”, дето сам съм си ги измайсторил - сочи Бай Манчо същите пръчки, с които дресираше кучето си. - Такива няма откъде да купиш, те са си мое изобретение от преди много години. Та пресичаме с Миша Леви пустинята с кола и в един момент бегетите ми дават сигнал, че точно над вода минаваме. А бяхме, дето се вика, баш в средата на тази пустиня. При първия сигнал не реагирах, пък и не бях подготвен, изненадах се. Но когато след час време бегетите отново се размърдаха, а това им е знакът, че под нас вода има, поисках да спрем. Слязох, настроих ги по-прецизно под ъгъл и по тях се ориентирах към малко пясъчно баирче наблизо. Тук, отдолу има вода, казах на моите домакини. Те пък се спогледаха учудени и невярващи, но аз бях категоричен. Насред пясъците. После продължихме в посока към река Йордан. Като я наближихме, пак поисках да спрем и отново завъртях бегетите. Но сега нищо. Два дни после напразно обикалях наоколо и най-накрая късметът ми излезе. В един миг бегетите се размърдаха и с тях установих къде има вода и посочих мястото на моите водачи. Поначало целта беше да се намери и хване подземен воден поток, ако има такъв, който да се изведе на повърхността и насочи към река Йордан, за да се влива в нея и да я захранва. От откритието ми домакините направо бяха смаяни, а аз - прещастлив. Именно тогава те ме нарекоха „откривателят на води“. По медии обявиха откритието ми за чудо. След време ми се обадиха от Израел, Миша Леви още беше жив, че и на двете места в пустинята, които посочих, са копали със сонди и са открили подземни потоци. Благодариха ми хората. Биля и армагани ми проводиха...”

Тайната на откривателя

„Да, има тайна – признава Ловецът. – За главния ми помощник, бегетите, вече ти казах. Но има и друга, по-важна тайна. Когато ще тръгваш да ловуваш, първо трябва да се каже молитва при изгрев слънце. Тогава и Бог идва с теб. После редовно трябва да се пали свещ пред иконата на свети Николай Чудотворец, щото той е повелителят, светецът на водите и като ловец ми помага да открия и хвана търсената вода. Аз му паля свещ всяка сутрин в църквата „Свети Николай Чудотворец” в смолянския квартал Устово и го правя от години. А намерената и хваната с негова помощ вода не я обсебвам за себе си, а я дарявам на хората за хаир. Правя чешма или поне чучур и ги оставям за хорско ползване. За това досега отникъде и от никого нито лев не съм взел, а са ми предлагали неведнъж. Над 300 извора съм открил от дете досега, само това лято са 11. Половината вече са се изгубили в горите и сред баирите, но останалите се ползват и хаирът е налице. Той, хаирът, ни рука /вика – бел.а./ отвсякъде, ама ние не го чуваме и това не е хубаво. А като мине човек покрай чучура, ще спре, ще се напие с водица или ще си налее. Друг пък ще напои кравата или стадото си и всеки си вика: „Сполай ти, майсторе! Сполай ти, човече, дето си сторил тоя хаир!” Това човешко „сполай ти” се усеща, чувства и те стопля.