Макро-проблеми след Макро(н)-победата

Продължава сеизмичната активност на политическия терен

Традиционните ляво- и дясноцентристки партии търпят сериозно отстъпление

Лидер или месия? Парламентарните избори дадоха достатъчен политически ресурс на френския президент Макрон, за да се опита да докаже, че идеите му могат да се трансформират в реални политики, а не са плод на нов, центристки популизъм, както го обвиняват част от неговите конкуренти. Голямата въпросителна тук обаче е

ще се сведе ли бунтът срещу елитите просто до смяна на елита,

като проблемите си останат и дори се задълбочат - след поредното разочарование.

Парадоксално, но Макрон като че ли едновременно и обра, и демотивира протестния вот. Сериозната победа на френския президент отразява както стремежа към връщане на загубената стабилност и сигурност (чрез абсолютното мнозинство в парламента, дадено от французите на сформираната преди само година негова партия), така и скептицизма на избирателите пред бъдещето (доколкото очевидно станахме свидетели на вот без ентусиазъм, като избирателната активност от 43% е най-ниската във френската история). Макрон се превърна в знаменосец на промяната, обещавайки същевременно повече от същото, което беше в основата и на досегашаната политика (а според мнозина - и на проблемите): съкращаване на разходите, либерализиране на пазара на труда, задълбочаване на евроинтеграцията. С Макрон се свързват и надеждите на Европа – за обръщане на кризисните тенденции и търсене на изход напред, чрез укрепване на интеграцията, а не назад – към нова фрагментация на континента.

На пръв поглед парламентарните избори във Франция са коренно различни от тези, проведени през последната година в Западна Европа - във Великобритания, Холандия, Австрия и т.н. Но при цялата си специфика, те до голяма степен се вписват и препотвърждават редица общоевропейски тенденции, очертани през този период.

Отива ли си национал-популизмът?

Това е основният въпрос, който Европа си задава през последните месеци. И на който плахо дава положителен отговор. Вилдерс не успя да спечели в Холандия, партията на Фараж на практика изчезна от политическия пейзаж на Обединеното кралство (свивайки подкрепата си от 12% на предишните избори до под 2% сега), Льо Пен влезе за пръв път във френския парламент, но нейният Национален фронт няма да има необходимите 15 депутати, за да сформира парламентарна група – което рязко намялава институционалните й възможности за влияние. Изглежда страхът от Льо Пен (Вилдерс, Фараж и др.) надделя над страховете на Льо Пен (и значителна част от френското общество) пред мигрантите и тероризма, които тя експлоатираше. Което показва, че обществото започва да се уморява от политическата нестабилност, търси и е готово да припознае и умерени алтернативи за изход от кризата. От друга страна, самите проблеми остават, очевидно са по-дълбоки и не са резултат само на поредната циклична криза, а са свързани с нарастващата несигурност, задълбочаващите се неравенства, загубата на социална перспектива, фрагментацията и маргинализацията на цели обществени групи. Като изкушението да се търси тяхното решаване чрез спасяване поединично и затваряне в рамките на собствената държава, ще продължи да се подхранва от всеки бъдещ неуспех и да отваря нови полета за изява на крайната десница.

Десните партии стават по-десни, левият електорат - по-ляв

Франция препотвърди тенденцията. Традиционните ляво- и дясноцентристки партии търпят сериозно отстъпление: първо, те загубиха своята взаимна алтернативност в очите на гражданите и се превръщат в двете страни на една и съща монета; второ, те са възприемани като част от статуквото и неговите проблеми, а не като носители на нови решения. Неслучайно на балотажите на президентските избори в Австрия и Франция за пръв път отсъстваха представители и на традиционното ляво, и на традиционното дясно, станали жертва на дълбоките разломи между управлявани и управляващи. Оттичането на техен традиционен електорат от дясноцентристките партии към крайната десница под натиска на бежанската криза и терористичните актове принуди редица традиционни партии от десния политически спектър цялостно да се изместят още по-надясно (особено видимо това се случи в Холандия), да се обяват за по-твърди антимигрантски мерки и дори да допуснат възможността за ограничаване на отделни индивидуални свободи в името на сигурността на обществото (както заяви Тереза Мей след последните атентати в Англия).

Кризата в левия център се оказа още по-дълбока. За разлика от дясното политическо пространство, където процесите се концентрират вътре в партиите, то в лявото те текат по-скоро извън тях, на електоралното поле. Изборите във Франция подкрепиха и друга обща тенденция – извеждането на социалната сигурност (доходи, безработица, социална защита и т.н.) на преден план. Обществото обаче като че ли не разпознава верните отговори в социалдемократическите платформи. По думите на собствения им лидер Камбаделис, социалистите във Франция се сринаха: от управляващи доскоро - до най-лошия си резултат в следвоенната история с под 50 места в парламента. “Синдромът ПАСОК”, при който традицонните лявоцентристки партии биват заобикаляни отляво и измествани на второстепенни позиции, се прояви и в Холандия, където “Зелените леви” “прескочиха” местните лейбъристи, както и на президентските избори във Франция, когато кандидатът на радикалната левица Меланшон взе три пъти повече гласове от този на социалистите. Видимото изключение с много добрите резултати на Лейбъристите във Великобритания де факто също потвърждава тенденцията. Защото там лидерът Джереми Корбин привнесе в ръководството на самата партия тези по-леви идеи и подходи, които в другите страни намериха своята политическа изява в алтернативни партии. Това позволи на британските лейбъристи едновременно да се възползват от тази по-радикална лява вълна (особено сред по-младите избиратели), но и да избягнат създаването на конкурент вляво от тях.

Франция (и най-вече нейната мажоритарна избирателна система) осигуриха сериозно политическо мнозинство за Макрон в парламента. Но рязкото политическо люшкане от една в друга посока отразява по-скоро обратната тенденция - дълбоките вътрешни проблеми и несигурност във френското общество (а и в Европа като цяло), загубата на политическите и социални баланси, липсата на стабилни ориентири и перспектива. Което е предупреждение за продължаваща сеизмична активност на политическия терен.

* Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения