Чудомир хапвал печени костенурки с черно вино

„Жената бе, братче, жената... - оплаква се бай Симо, шивачът от казанджийската чаршия... - Да пукнеш, вика, да се смряскаш, че и червеите да не могат да те намерят. От моста дано цопнеш, кога се връщаш пиян вечер - вика, - че и аз бял ден да видя! Мари, Боже, вика, какви бяха тия късметлии жени, дето по два мъжа им измряха, а аз трийсет години вече от една рошава маймуна не мога да се отърва?... Дано озъбен те намерят насред пазаря агентите – дума, - та и аз да се засмея един път в живота си...

Ей такива червиви приказки нарежда, знаеш, братче, и ми тормози семейното положение.
Цанке бе - думам й, - мъча се бе, гълъбо, трудя се и денем, и нощем да те зарадвам и да се махна от тоя свят, ама не ме ще Господ бе, душке!

................

Отчаях се и реших да се спомина. Ще се отровя, рекох, и го ударих на вино. Пия вечер бяло вино и ям печени дробчета, пия вино и ям кебапчета - не помага. Тогава го ударих на черно. Черно вино и печени костенурки, варени крачка, пълнени шерденчета. Наям се, напия се и на туй отгоре, като се върна в къщи, пак ям, дано се пукна най-после и да се отървеш от мене, ама пак не ще. И на ракия го обърнах, и на мастика, и на коняк, и със сода разредявах виното, дано стомахът се разшири, чер дроб да се повреди или далак да се подуе - няма, та няма!
Кажи ми - думам, - какво да правя, та да ти помогна? Ако искаш да легна, да лежа цял ден под сянка, та да простина и пукна, ще го направя още утре. На баня, ако речеш, да ида във Варна, та дано глътна солена вода и се удавя - и него ще направя. Цял гивеч със зарзават да ме накараш да оплюскам, че да ми се надуе коремът и да се пръсне, и това съм готов да сторя. Ако щеш, и червен пипер му сложи, и черен, и люти чушки му накъсай, та дано се отровя най-подире, да легна и да не стана, та да се освободиш от мене и засмяна да тръгнеш из махалата...”

Така започва един от неподражаемите разкази на Димитър Чорбаджийски-Чудомир. До 40-ата си година той е един обикновен учител по рисуване от Казанлък. Вярно, занимава се с какво ли не - и с делата на читалище „Искра”, и с местния вестник „Искра”, и с краеведски издирвания. Но националната си слава Чудомир придобива, когато в началото на 30-те години подписва договор с най-влиятелния по онова време вестник „Зора”.

Всяка седмица зевзекът от село Турия пише и публикува по един весел разказ. И така цяла България заживява с перипетиите на Чудомировите нашенци, а самият писател става всенароден любимец... Каквото и да си говорим, 30-те години на ХХ век са българската „Бел епок” - икономиката върви с пълна пара, има изобилие от всичко, гладуват само най-мързеливите. В Казанлък например живописната местност Кайнарджа край Тунджа през почивните дни била изпъстрена от народ, излязъл да похапне и пийне „на теферич”, на открито; многобройните бирарии работели нонстоп, окадявайки с мирис на скара всичко наоколо, а местността се огласяла от глъч и музика. Всъщност, именно тази „Бел епок” възпява Чудомир, затова и разказите му са заредени с такъв забележителен гастрономически и бонвивански потенциал.

Може би ще е пресилено, ако кажа, че в разказите му от онова време витае един декамероновски дух. Но много ми се иска да се хвана за думата. За декамероните. Защото така наричали в града компанията на Чудомир. Това били хора от местната бохема - артисти, писатели, фотографи, художници. Обичали сладкия лаф, като гарнитура на хубавото пийване в популярната на времето кръчма на кака Дешка. За мезе - енински карначета, задушени зайци, балканджийски подлютен боб и... печени костенурки! Дамаджанките с вино вървели една след друга... А в събота и неделя, разбира се - на общ пикник с половинките си, качват се на 2-3 файтона и отпрашват към полите на Енинския балкан... То не била дружба, не били купони, които неизбежно ги вкарвали в устите на казанлъшките как’ Сийки. Години по-късно, в своя дневник Чудомир издава тайната на тази компания: „Откъде произлизаше това "приятелство"? Много просто: всеки от нас харесваше и флиртуваше с жената на някой от своите приятели. Друго нищо. Това беше спойката.”
Но да не се отклоняваме от кулинарната тема! Екскурзовод в това гастрономическо пътешествие ще ни бъде племенницата на Димитър Чорбаджийски - Лилия Димитрова. Самата тя също е писателка и краеведка, която тази седмица отбеляза 80-годишния си юбилей, издавайки своята 38-а книга! Според нея гювечът е бил без конкуренция в предпочитанията на Чудомир. В по-късни години, по време на социализъма, поостарелият писател също държал лично да си избере месото за този шедьовър. Макар че казанлъшките Хали вече не предлагали такова изобилие като през 30-те години. Всъщност Митко Чорбаджийски се пристрастил към „гивеча” от младежките си години в Турия. Тогава изобилието било голямо и хората изхвърляли на кучетата дреболиите от закланите овце и кози. Да, но Митко и компанията му били с предимство - събирали харизаните дреболийки, всеки донасял от семейната бахча джоб домати, пипер, патладжанчета, бамичка, лук, плюс някое картофче. И накрая най-якият от тях грабвал пръстения гювеч и го отнасял до фурната на бай Дянко... Гювечарската традиция Чудомир пренася после и в Казанлък. Само че месото вече се купувало - най-често от месарницата на Иван Парасков - това си спомня Лилия Димитрова. А гювечът се печал в кръчмата на Мимо Касъра, известна като „Тихият кът”.

Другата любима манджа на шегобиеца била така наречената по турийски „пописка”, тоест сварено накълцано на ситно кисело зеле с грухано жито, булгур. Ето как приготвяла гозбата майката на Чудомир: запържвала в олио малко лук, слагала червен пипер, а след това и ситно накълцаното зеле. Наливала малко водичка и оставяла съдинката на огъня. Когато зелето поомекне, се добавя малко ориз или булгур. Оставя се да доври на тих огън. Преди да се свали от печката, се поръсва със сушен гюзум (джоджен). Яденето трябва да е гъсто - оризът или булгурът са в пропорция 1 към 3 спрямо водата.
Сред предпочитаните от писателя хуморист е и т.нар. гулийкина манджа - пикантна картофена яхнийка с повече лук и подправки. Да не пропуснем и тестените изкушения - млин и турийски тутманик. Племенницата на Чудомир влиза в такива изкусителни подробности, че слушателят започва да точи слюнка. Тайната на млина, който не е нещо по-различно от баница с извара, се състояла в технологията на печенето. За да се получи истински турийски млин, била нужна синия /плитка медна тава/, която пък се слагала върху нагорещена ламарина в баджата, както се наричало едно време огнището в селските къщи. И още нещо - под единия край на синията се слагал неголям камък, за да я повдигне, и така наклонената тава се извъртала полека-лека, като целта на занятието била млинът да се изпече равномерно, без да прегори или пък корите да останат сурови. Затова баничката се зачервявала, като бузките на срамежлива мома, и млинът се топял в устата! Аз предлагам да спрем дотук, та да не му се поревне на някой читател чревоугодник, който няма откъде да си намери синия и жив огън, за да си приготви тези блаженства.
Въобще, разгърнеш ли томчетата с разкази на Чудомир, няма как да не се понесе ухание на нещо вкусно или пък да не те пръсне някоя капка червено винце. Защото техният автор е имал вкус към живота. Този български вкус към живота не може да се сравни например с хипертрофираното френско преклонение пред гастрономията. Но представя някогашните бит и нрави на един жизнерадостен народ, какъвто е бил българският по времето на своята „Бел епок”. Днес е друго, мърморковщината ни идва в повече, но именно затова книгите на казанлъшкия писател продължават да се четат с усмивка и „кеф”, ако си позволим да използваме тази красноречива ориенталска думичка.

Със същото удоволствие четат книгите му и всички балкански народи. Защото с усилията на досегашния директор на музей „Чудомир” Пеньо Терзиев неговите разкази бяха издадени на турски, гръцки, сръбски и на вардарското българско наречие. Сега остава новата директорка Добрина Матова да продължи започнатото дело и да издаде турийския зевзек и на основните европейски езици. За да могат цяла Европа и цивилизованият свят да се убедят, че българите са един симпатичен народ, който умее да се усмихва. Умеем ли?!