Кон теглил москвича на Владо Даверов на бала

Да се чуди човек на акъла на днешните абитуриенти! Изсипват торби с пари да си изпишат роклички и финтифлюшки от Париж и Танганайка, тузарска козметика, обувки, за кожата на които са разплакани майките на екзотични змии и крокодили. Ангажират срещу космическо заплащане ферарита, бентлита, чат-пат някое беемвенце с гърмящо като самолетно сопло гърне. Е, има ги и мерцедесите, но накипрените абитуриентки вече ги гледат с пренебрежително скучаещ поглед.

После се тръгва към пълната програма. Тя включва гимнастически кълчения през прозорци, люкове - само от дупчиците на чистачките и от ауспуха още не са се показали възторжените физиономии на навлизащите в живота млади надежди на отечествената икономика и култура. Разбира се, опитите в тази насока ще продължават до пълната победа на автомобилното безумство. На него се кланят изкривени мантинели, отрязани пътни знаци и стълбове, болнични и безброй "други" заведения, където пубертетското самочувствие се напомпва с шотландска огнена течност и "божествени прахчета"...

Иде ти да запиташ наивно "Що така бе, Миме?", но или Мими няма да ти отговори, или някой до нея ще прескочи оскъдните си знания по български език и литература и ще те цапардоса по начин, усвоен във фитнес центъра с помощта на вълшебни "хранителни" добавки...

Затова е най-добре в дните и нощите на галантните абитуриентски празници да имаш очи и на гърба си, да преминаваш тротоарите с прибежки и припълзявания като фронтова линия. Да си влезеш жив и здрав вкъщи и да си спомниш с умиление за твоята абитуриентска нощ.

Ето това правим с писателя Владо Даверов. На 24 май 1967 година абитуриентският бал на Немската гимназия в Ловеч още преди да започне "заплува" в стихията на внезапен дъжд. Към ресторанта на хълма "Стратеш" се люшнаха чадъри, дъждобрани. Някои стеснително измолиха възрастни съседи да ги откарат със съветските си возила. Две мои съученички и мен покани в трабантчето си с дрезденска регистрация учителят ни по химия Лотар Бьоме.

През цялата нощ дъждът напираше да влезе в ресторанта. Излизахме пред входа, за да вдишаме освобождението от школното "робство" и да запалим цигара с филтър "БТ", или "Трезор". Веднъж при пушачите се озова и учителят ни по физкултура Присадашки. Погледна ме многозначително, защото карах бала с намалено поведение, чак на другия ден педагогическият съвет ме благослови с шестица и допусна до матура.

Докато си разглеждахме костюмите, прическите и кебапчетата в чиниите, нямахме време да се преброяваме. Така ту танцувайки, ту отпивайки от кока-колата и швепса, не забелязахме къде е знаковият плевенчанин Владо Тодоров, номер три в дневника на нашата "Б" паралелка. След бала животът ни разпръсна, балните тоалети отесняха, островърхите обувки "Кавалер" се смениха от войнишките дебели подметки, подковани с два килограма цинтове. По-късно студентът по немска филология Владо Тодоров се "подкова" с литературно майсторство и стана Даверов.

Както подобава на пишещи хора, с Владо Даверов се срещаме във великотърновската механа "Хаджи Минчо" близо петдесетина години след дъждовния абитуриентски бал. И научавам нещо неизвестно досега: как моят съученик е прекарал тази незабравима нощ. Е, когато съдбата си нарочи любимец за превратни събития, можем само да завиждаме по възможно благороден начин...

В деня на бала Владо е щастливо момче. Баща му, журналист в плевенския вестник, щедро му е обещал своя "Москвич 407" за знаменателно пътуване до Ловеч. Абитуриентът от месеци е заслужил шофьорска книжка, ама не да се трепе, а "да изтрепе рибата"... Във воаяжа няма да бъде сам: още през деня в Плевен е дошла наша съученичка хубавелка, покорена от чара на Владо. Кавалер и дама заедно ще паркират московеца край ресторанта пред пребледнелите от завист момичета и момчетата, които нямат даже и велосипед с два педала, за разлика от трите педала на автомобила!

От трепет и разсеяност шофьорът оставя край ушите му да прелети информацията на бащата, че един кабел на делкото е хлабав и е закрепен с помощта на обикновена кибритена клечка.

Москвичът бръмчи през локвите на шосето от Плевен за Ловеч. Облаците и смрачаването не тревожат ритъма на абитуриентските сърца. Дотогава, докато колата изненадващо спира и нищо не може да накара мотора да запее.

Запретнал ръкави и с мокри крачоли, Владо рови из железариите под капака. Няма надежда да намери четирилистна детелина, но може случайно да открие нещо и съветският здравеняк да задими отново.

Времето лети, почти летейки преминава непознат каруцар с добро сърце. Предлага да тегли колата, дано запали, ако свещите са задавени. Доброто сърце е налице, но качеството на конските ремъци не - след броени метри те се късат. В москвича реве, та се къса и абитуриентката. Мрак и дъжд, подходящ декор за Дантевото "Надежда всяка тука оставете"...

И тогава клин клин избива: на шофьорската неволя откликва подранил шофьор на ЗИЛ. Специалистът с най-малко начално образование спира до бедстващите отличници от немската езикова гимназия, вдига капака и за нула време закрепва коварния кабел с клечка от близкия храст.

Когато изтощеният оркестър на бала с последни сили ръмжи "Хееей, хали гали!", вироглавият москвич долита като хала пред ресторанта. Разплаканата абитуриентка се хвърля в обятията на дошлата от Кюстендил мама, а шофьорът е горд, че е успял да премине без нарушения трийсет и петте километра за има-няма седем-осем часа...