(Не)обикновени хора: 80 години мотиката храни баба Радка

Датата е 3 май 2015 година. На „Полето” до бившия стопански двор на някогашното ТКЗС една мотика сякаш рисува върху останалите от есенната дълбока оран буци. Държи я 80-годишната баба Радка Блажева от Гозница - в миналото село, сега квартал на Ловеч. Наоколо няма никой, а в далечината пастирка - със стадо кози. Вятърът, който духа, не отвява мотиката на баба Радка, очевидно и трудолюбивостта й.

Казва, че обработва 1,5 декара земя, която не притежава - „Плащам наем на ТКЗС-то, а Васил ми го оре, да е жив и здрав човека.” Думи, изречени с възторг и щастие, че има какво да обработва и че някой някога й е помогнал, сякаш описват философията на възрастния българин в наши дни. А баба Радка копае. Всеки ден. От дете. И не вижда живота си по друг начин.

На двете си ръце и мотиката Радка Блажева разчита, за да посреща нуждите си. Споделя, че нищо освен хляб и водата от чешмата не си купува. „Нямам вяра в качеството, а и всичко вече е непосилно скъпо.” На нивата засажда боб, картофи, лук, царевица, чушки и всичко необходимо за трапезата. „Да седна да седя ли? Какво да ям, да чакам на магазина?” Тези нейни думи кънтят в ушите ми въпреки слабия й глас и силния вятър.

Показва ми кое къде е насадила, стъпва внимателно, за да не стъпче насажденията. Съседи по имот са й баба Йордана-Мотовата и Узуните. Все възрастни хора. Казва, че никога не се оставят в случай на нужда - „Така сме свикнали, да си помагаме”, допълва тя.

Баба Радка има две деца, 4-ма внуци и 4-ма правнуци. Очаква ги за празниците всичките. Прегласила им е две яренца, да ги нагости. Отглежда кокошки за пресни яйчица и прасенце, да има за Коледа. И за всичко се грижи сама. Не иска помощ от никой, не й трябва. Иска само да е здрава. И да е на полето, с мотиката, да чува птичките, да усеща аромата на цветята и обработената почва. Там се чувства добре въпреки годините. „Зимата ми е много трудно, затворена вкъщи, макар че и там има работа”, разказва възрастната ловчанлийка.

За 42 години трудов стаж пенсията й е 250 лв., като получава и вдовишки надбавки за покойния си съпруг. Споделя, че с парите плаща ежемесечните сметки и с остатъка помага и на децата. На въпрос така ли си е представяла живота на 80 годишна възраст, тя отговаря уклончиво - „Никога не съм си мислила, че ще доживея тези години, но и този живот, който живея сега, не съм си представяла”. Разказва, че преди е нямало голямо разнообразие, но е имало пари, достатъчни да водиш нормален начин на живот. Според нея сега има всичко, но нямаш пари да го купиш.

Спомня си, че е започнала да работи за 60 лева на месец заплата. „Някога бяхме възпитавани да работим всеки ден. Сега младите не работят. Няма ги на нивата, няма ги и по предприятията. За всичко това е виновна демокрацията и ние - родителите.” Така описва със свои думи суровата действителност трудолюбивата възрастна жена. Тя мисли, че за да работи населението, трябва още от деца, хората да бъдат ангажирани от училище, да свикват на работа и да им се трупа трудов стаж.

Според нея трябва да има закон, който да задължава всички до 60-годишна възраст да работят. „Няма работа ли? Работа има, организация няма, а и повечето млади ходиха из чужбина, видяха, че там се плаща, и после тук не искат да работят цял месец, за парите, които там са изкарвали за един ден”, подчертава баба Радка Блажева. За нея е недопустимо здрави и прави българи по на 30-40 годишни да ги гледат възрастните им родители, а те да не работят.

Гурбетчийството е споходило и половината й деца и внуци. Казва ми, че е била в Испания преди няколко месеца, да види правнучетата. Заявява, че там животът е по-спокоен, но не е за нея. Възрастните хора на Пиренейския полуостров не работят, а за нея това е недопустимо - „Макар да взимам тяхната пенсия, пак ще съм тук, на полето. Ще работя, докато мога, това е моят живот”.

Дори след достигане на пенсионна възраст преди близо 20 години баба Радка продължила да работи в тогавашното ТКЗС в Гозница, като звеноводка. Спомня си, че цялото село са откривали жътвата с пищна церемония. С носиите, с всички почести. „За нас това беше празник, защото прибирахме реколтата и земята ни се отплаща за труда, който сме положили”, разказва още тя и допълва, че изпитва дълбока носталгия за онези времена, в които всичко се е правило задружно.

Историята за баба Радка Блажева от Гозница е като паралел между два свята. Единият, в който човекът и неговият труд са били водещи, определящи, и съвременният, в който човек съществува, без да се труди, и личности като баба Радка са едно изключение.