Капитан Харлаков взема главата на Стамболийски

През декември 1944 година софийският вестник "Нова камбана" публикува репортажи за заседанията на Народния съд, в които се изнасят факти и свидетелски показания за бруталното убийство на министър-председателя Александър Стамболийски през юни 1923 година. Месец по-късно през януари 1945-а печатница "Народен печат" отпечатва малката репортажна книга "Убиецът на Александър Стамболийски говори...".

Книжката се "доставя от всички будки, вестникопродавачи и настоятели на дружество "Стрела", както и от "Народен печат А.Д. София". Авторите проследяват все още пресните тогава факти и следи от трагичната гибел на земеделския и държавен лидер Стамболийски и главната роля в кървавия "спектакъл" на капитана от войската Иван Харлаков. Книгата е на пазара, а главният "герой" все още е в килията и очаква окончателната си присъда.

Тя няма да закъснее. Смърт чрез разстрел е възмездието за поръчковия убиец във военна униформа, който проявява чудовищна жестокост към безпомощни арестанти в Пазарджишко и Фердинандско през юни и септември 1923 г.

Иван Петров Харлаков е роден в Габрово. Текстилната слава на "българския Манчестър" не го влече, не го блазни и перспективата да вади картофи или да отвори дюкянче сред габровския еснаф. Мечтата да носи бляскави еполети и дрънчащи шпори се сбъдва наполовина: завършва Школа за запасни офицери с чин запасен подпоручик, но е закотвен в пехотата. От 1913 година преминава на действителна военна служба. В громолящата военна мелница Харлаков служи на отечеството и участва в Междусъюзническата и в Първата световна война. На световния фронт е командир на рота в 20-ия пехотен Добруджански полк на името на Кирил Преславски. Вероятно показва качества, за да окачат на мундира му ордена "За храброст" трета степен от втори клас...

Амбициозният и уставен офицер достига до капитански чин. И изпълнява дълга си към България до момента, когато е вплетен в интригите на царския двор и в плановете на военния заговор да бъде свален от власт диктаторът и министър-председател Александър Стамболийски. Противоречивото управление на БЗНС и игнорирането от земеделците на останалите партии е наляло вода във воденицата на опозицията. Стамболийски се е възгордял от изборните победи и оглушал от аплодисментите на селячеството, мисли, че властта и харизмата ще му осигурят дълго безоблачно управление. Наред с положителните реформи въвежда правила и закони, които не са по вкуса на богаташите.

На 8 юни 1923 година дълго подготвяният заговор на царя и военните е в ход. След полунощ на девети в 3 ч в цялата страна управлението на БЗНС е узурпирано от превратаджиите. Само в Пазарджик земляците на Стамболийски оказват съпротива до 4 ч призори. В това време подценилият обстановката министър-председател е в двуетажната си стара вила в покрайнините на родната Славовица. Охраната му е символична. Прогонват обаче със стрелба изпратените да арестуват Стамболийски военни и цивилни шпицкомандаджии. Сваленият държавник няма връзка, събира с камбанен звън и градобойни ракети около две хиляди селяни и тръгват да превземат Пазарджик. С пушки и голи ръце. Пазарджик ги посреща с артилерийски оръдия, пратени от Пловдив.

Щурмът не успява и хората се разбягват, търсейки спасение. Александър Стамболийски остава сам и по всяка вероятност тръгва към голямо населено място с железопътни съобщения, за да се предаде. Само по този начин може да запази живота си и да бъде доставен цивилизовано в София.

Не знае най-важното: военният министър Вълков е предал на верния си капитан Иван Харлаков устната заповед да намери Стамболийски под дърво и камък и да го ликвидира. Когато капитанът споменава за писмена заповед, министърът злобно заплашва: "На вас се възлага да ликвидирате Стамболийски! Не сторите ли това, отговаряте с главата си!"

Министър-председателят на България е издаден от едно просто воловарче от село Ветрен и заловен край село Голак. Първо се среща с полковник Славейко Василев, който си оспорва с Харлаков личния арестант. От София нареждат само капитанът да поеме съдбата на бившия държавен лидер. И Харлаков е в стихията си! Най-напред подмамва полковника да получи писмена разписка, че му е предал арестувания "жив и здрав". После отново грабва Стамболийски, без да върне разписката, и го откарва във вилата край Славовица.

Историята едва ли познава аналог на жестокостта и канибализма спрямо държавен глава! Военни и цивилни издевателстват над безпомощния Александър Стамболийски, опълчил се някога срещу Фердинанд, хвърлен след това за три години в тюрмата, после подписал унизителното поражение в Ньой и гневно счупил писалката, за да остане българският дух в историята. Плют и язден от палачите си, мушкан с ножове и рязан на 75 парчета, с отрязани уши и половин скалп, сваленият министър-председател издъхва в адски мъки и пише с кръвта си по стената датата и часа на зловещото престъпление...

Главата му е отрязана и поставена в конска торба. Лично капитан Харлаков отнася торбата в София. На кого - остава тайна...

Веднъж оплискал ръцете си с кръв, скоро "черният" капитан е готов за нови подвизи. През септември 1923 година събира верни войници и потушава въстанието в Северозападна България. Целта му е да унищожи прочулия се със смелост и артилерийски умения поп Андрей Игнатов, "Червения поп" от село Медковец. Въстанието се проваля, попът тръгва да се прости с децата си и е заловен. Връзват го на фенер край гарата в Медковец. Очевидецът от тоя ден Тома Георгиев Ненков си спомня: "Докато гледахме попа, полските пъдари Тодор Павлов и Гого Токьов (Циганина) доведоха вързания Георги Белчев в дежурната на гарата. Там беше капитан Харлаков. Пъдарите си заминаха, а двама войници с натъкнати ножове на пушките изкараха Георги. Когато минаваха покрай попа, той му викна: "Ей, юнак бе!" Отведоха Георги зад един вагон и единият от войниците стреля два пъти в гърба му. Георги не мръдна и войникът го удари с приклада на пушката. Тогава простреляният се просна на земята, чуха се още три изстрела и мъжът притихна. Войниците се върнаха на гарата."

Сигурно са докладвали на своя капитан, че са изпълнили заповедта му.

Капитан Харлаков умишлено не се показва пред хората, докарани насила да гледат обесването на поп Андрей. В този момент габровецът може би е пресмятал какво да направи, за да присвои имуществото на "червения поп". Артилеристът в расо изпраща последния си снаряд по разположените край гробището войници на Харлаков и убива войник от видинско село. Това обстоятелство обърква плановете на хитреца и модерната вършачка на поп Андрей само преминава през ръцете на офицера, а е дадена като компенсация на жената на убития войник.

Спечелил зловеща репутация и харчещ много пари по гуляи, Иван Харлаков става неудобен. Пращат го в държавни командировки в Будапеща, Виена. После изчезва. През 1933 година уж умрял в Белгия, правят му панихида в Габрово.

Нечистата съвест възкръсва обаче в Париж, има купища пари за шантани и шантонерки. Сред българите там е кроткият "господин Петров". Веднъж не издържа и пиян изтърсва: "Петров ли? Аз съм Харлаков! Знаете ли това име?!"

Връща се в Габрово и по цял ден засяда в кръчмите. Хората по улицата се посбутват: "Виж тоя надутия като пуяк с лулата в уста и глава като тиква, това е Иван Харлаков, убиецът на Стамболийски!"

Надутият "пуяк" пак гори за работа. Черпи младежите, завършили ШЗО, организира ги с такива "огнени" подкупи в избраната от неговата свита пивница "Рачо Ковача", превзема Дружеството на запасните офицери в Габрово и става негов председател.

Този храбър офицер се страхува да направи това, което върши неговият акран от Деветоюнския преврат - на девети септември 1944 г. полковник Славейко Василев се самоубива. Харлаков скита около Габрово, влиза да търси спасение в женския манастир в града, но е изгонен. Залавят го пред габровско кафене.

Орденът "За храброст“ трета степен избледнява в кървавата нощ на Стамболийски, в избитите осемдесет жертви край село Горна Гнойница, Фердинандско, през 1923-та, в телеграфния стълб с бесилото край гарата на Медковец. Капитан Харлаков е осъден на смърт от т. нар. Народен съд и разстрелян през 1945 г.

По чужда заповед и по собствена воля един обещаващ пеши офицер става жертвена пешка върху кривата дъска на циничния политически шахмат...