Големите дарители: Най-влиятелният българин в Цариград Христо Тъпчилещов финансира борбата за българска църква

Калофер през 1850 г. е малко селце. Христо Тъпчилещов копнее да го види за последен път и се завръща от Цариград, въпреки че е получил инфаркт.

Христо Тъпчилещов е един от големите ни родолюбци, който дарява живота и половината от своя имот в полза на българските интереси. Той е роден в Калофер. Днес малцина са чували името на Тъпчилещов (1808-1875), който изиграва важна роля в църковните борби. Дългото му търговско поприще, неуморната му дейност по българския черковен въпрос, готовността му да даде навсякъде своята щедра помощ с тежка дума и пари го превръщат в стожер на българщината през най-важните за нас политически десетилетия на XIX век.

Още като дете Христо запомня максимата на баща си Петко: “С пари може да се промени всичко. Затова работете, пестете разумно и вярвайте в Бога!” Дядо Петко печели пари, като събира шаяци, изработени в Калофер, и с волска кола ги отнася в Цариград. Оттам ги натоварва на гемия и ги продава изгодно в гр. Измит на Мраморно море. При едно такова отиване в Измит той се разболява и впоследствие умира през 1822 г. Смелата му съпруга Дода Георгова оставя децата си на своите съседи и сама отива в Измит. Там тя разчиства сметките на мъжа си, прибира останалата стока и след 25 дни се връща благополучно в Калофер. Това е геройски подвиг за една възрожденска жена, родена и живяла само в подбалканското градче Калофер.

За онова време дядо Петко е заможен: когато умира, има 18 430 гроша, немалка сума за тогава, но оставя и четирима синове и една дъщеря. Най-големият му син, Христо, е на 15 години.

Дода не само запазва за децата си бащиния им капитал, но и го увеличава. В началото тя дава половината от парите на дядо Петко на сина си Христо. Той трябва да търгува под нейното вещо ръководство и строг надзор. С част от печалбата момъкът покрива скромните домашни разноски, а другото прилага към основния капитал.

Около 1854 г., на 46 години, Христо Тъпчилещов с цялото си семейство окончателно напуска Калофер и се преселва в Цариград. Тогава личният му капитал, без недвижимите имоти, наброява 584 320 гроша. Установен вече в голямата многолюдна, шумна и красива столица на обширното тогава турско царство, Христо добавя към знанията си на търговец и много нови практически умения. С бистър ум и прозорливост той поддържа разнородна търговия. Доставя на султанския палат и на военното министерство, на жандармерията и на правителствените затвори месо, масло, сирене, ориз и хляб, дрехи и обувки за войската. Търгува още с жита, брашна, разни видове кожи, коприна и пашкули, памук, мед, изпраща розово масло на българската търговска кантора на Евстати Ив. Гешов в Манчестър и пр. Известният в Цариград калоферец върти търговия всекидневно с турци, гърци, румънци, албанци, сърби, евреи, французи, англичани и италианци. В богатия му архив има много копирни книги. В тях са запазени имената на търговците, техните адреси и писмата, които Тъпчилещов им изпраща. От писмата личи, че той купува овни (за месо на турската войска) чак в Бесарабия. В едно от писмата си до търговеца Николай М. Тошков в Одеса Тъпчилещов споделя: “Ние трябва да развиваме обща балканска търговия и да се подкрепяме. Стоките ни намират най-добър пазар тук, на Балканите. Тук ние трябва да създаваме нова обща балканска търговия и да се подкрепяме. Тук ние трябва да правим нови търговски кантори с клонове и в стара Европа.”

Освен с търговци дядо Христо кореспондира с наши свещеници, общини, манастири, девически метоси, ученолюбиви дружества, учители и учителки, еснафски майстори и с много видни българи в цяла Европейска Турция и извън нея, които периодично подкрепя с финансови средства. От разменените писма може да се съди за дългата и енергична народополезна дейност на големия калоферец. За своето 21-годишно пребиваване в Цариград Христо Тъпчилещов се превръща в най-влиятелния българин. По силата на големите му привилегии, дадени му от великия везир Али паша, търговецът започва да настоява пред българската колония, пред близките и познатите си в Цариград и пред турското правителство, че е необходимо черковният ни въпрос да намери своето разрешение. През годините 1860-1872 Христо и синът му Никола дават пари за построяването на българска черква в турската столица. Княз Стефан Богориди, внук на Софроний Врачански, е добре запознат с желанието на Тъпчилещов. Той има една къща в квартала Фенер в Цариград, която подарява за българска черква. Постройката е малка, но земята около нея е ценна с оглед на построяване на нова църква. Още през есента на 1848 г. къщата на Богориди започва да се преустройва, за да се превърне в параклис, където за първи път в Цариград се извършва богослужение на български език. Никола Тъпчилещов влиза в преговори със съседа на Богориди да продаде своята къща и земя в полза на българския църковен имот. Арменецът получава около 1400 английски лири. После домът му е съборен и цялото място е присъединено към църковния двор.

От напрежението в търговските дела и от усилията, хвърлени в черковните разпри, старият търговец получава сърдечен удар. Макар и болен, през 1874 г. той се завръща в Калофер, за да види за последен път своя роден град. Поради големите почести, отдадени на Тъпчилещов от българите навсякъде, през където минава, най-вече в Пловдив, някои фанатици турци съобщават в Цариград, че дядо Христо тайно подбужда към бунт населението. Затова новият велик везир Махмуд паша вика хаджи Иванчо Хаджипенчович и му поръчва да му предаде да се прибере веднага в дома си.

Тъпчилещов пристига в Цариград и на другата сутрин сяда с наргиле пред Балкапан-хан, където е кантората му. Покрай него минава калоферецът Лазар Йовчев, бъдещият екзарх Йосиф. Лазар завършва с финансовата помощ на видния търговец литературния отдел на Сорбоната. Тъпчилещов дава мъдър съвет на своя стипендиант. Той му казва, че една бъдеща война за освобождението на България няма да донесе свобода на всички българи. Йовчев трябва да следва мъдрата и перспективна линия да превърне екзархията в Цариград в обединителен център на българската нация не в нейните политически граници, а в нейните етнически територии. Същата вечер на 22 септември 1875 г. дядо Христо умира. Погребват го в двора на църквата, за която той дава много години от живота си. След ненадейната му смърт турското правителство отказва да се издължи за разни доставки на неговите близки. Така търговските операции на фамилията му се объркват.

След 1878 г., когато започва да се строи голямата желязна църква “Св.Стефан” в Цариград, гробът на Тъпчилещов е ограбен и разбит, а близките му се прибират в София.