Големите дарители: Павел Калпакчиев - тухларят благодетел

Роден в Етрополе и живял в Пловдив, предприемачът създава безплатни общежития, баня, работнически стол и детски приют

Някога в България съществували индустриалци с невероятни добродетели, които на фона на днешното време изглеждат романтични наивници. Благодарение на тях в държавата ни е имало средна класа, т.е. гражданско общество. Днес такова у нас няма.

Основател на прочутата фабрика за тухли, която държи запазената си марка години наред, е Павел Калпакчиев (1857-1929). С тухлите и керемидите, произведени в неговата работилница, са построени близо 90 на сто от къщите в Стария град на Пловдив. С тях са издигнати и някои сгради в страната и в чужбина. При почукване тези тухли

все още звънтят

като че ли пеят и след толкова десетилетия са годни за употреба.

Павел Калпакчиев е роден в Етрополе. Още съвсем млад поема пътя на гурбетчията в Румъния. След дълги митарства се установява в Пловдив, където заедно с брат си през 1894 г. построява тухларна работилница. През 1903 г. членува във Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация, на която е секретар, и участва в подготовката и избухването на Илинденско-Преображенското въстание. След потушаването му Павел е арестуван от турските аскери и осъден от турския съд на смърт.

В затвора Калпакчиев пише със сълзи на очи трогателна поезия, в която излива страданията на Македония и слива нейните вопли със своите. В едно от запазените от наследниците му стихотворение, създадено в затвора, той споделя: „Аз винаги съм твой и ти си моя, майко Македония! В сърцето си ще нося образа ти, твоите реки, гори и птички! И пак ще бъда с теб, до моя край, но ти ще живееш докрай!”

Обичта към поробената българска земя го кара да изтърпи всички наказания, по някакво щастливо стечение на обстоятелствата Павел успява да избяга от затвора.

С вериги на краката

той стига до една река и по нейното корито се измъква от бесилото. Калпакчиев е приятел на Димитър Благоев и с него заедно разсъждават за бедите, нанесени им от турци и гърци след въстанието. По това време само в Източна Тракия до 30 000 български бежанци бягат от родните си места и се заселват предимно в днешната Бургаска област.

Павел се завръща жив и здрав в Пловдив и продължава работата си в своята фабрика с името „Остромил”. Благодарение на зестрата на жена си постепенно разширява тухларницата на площ от 477 декара. През 1918 г. снабдява фабриката с дизелов мотор. Цялата печалба от производството, което е главно за износ, влага за подмяна на остарелите машини, за модернизиране и разширение на работилницата.

Така благодарение на етрополчанина строителството в Пловдив с кирпич било заменено с тухли. Дори известният турски президент Кемал Ататюрк „изпраща свои хора, за да сключат договор с индустриалеца за доставка на негови тухли за строежи в Анкара. През 1913 г. Калпакчиев построява първата у нас работническа болница с амбулатория, в която лечението е безплатно. Издига

безплатни общежития

баня, работнически стол, а за децата на работниците и детски приют - първообраз на днешните детски домове. Към фабриката има построен и магазин, в който работниците пазаруват без пари - със специални жетони. За своите служители, които искали да имат свой дом, Павел им отпускал необходимите тухли, керемиди и им давал заем без лихва, за да си купят земя.

Индустриалецът остава в историята на град Пловдив като работодател, който полага големи грижи за хората, работещи в неговата фирма. Илинден бил празникът на фабриката. На този ден Калпакчиев и синовете му лично готвели и сервирали на работниците. Трапезата в двора на предприятието не се вдигала дни наред. Най-големият църковен празник Великден също се посрещал подобаващо от етрополчанина, от неговата съпруга Мария и от шестимата им синове и трите им дъщери. Семейството боядисвало няколко хиляди яйца и месело много козунаци. А за децата на работниците винаги имало и подаръци. Съществува история, която се е запазила в семейството на дядото на Райна Каблешкова, пловдивския адвокат Недко Каблешков. А тя е следната:

Дъщерята на един от работниците била много добра танцьорка и певица на български народни танци и песни. Целият колектив на фабриката обичал момичето, но родителите му нямали такава голяма възможност да го издържат да учи. Каблешкова си спомня, че роднина на талантливото момиче бил от село Розовец, на 50 км от Пловдив. На един от празниците бай Павле помолил девойчето да му попее. То изпяло първо песента „Болен ми лежи Миле Попйорданов“, а после продължило с „Българе глава дигнаха“:

“Българе глава дигнаха,

българе и кумитите

със царе бой да се бият,

царството да му притнемат.

Бре де ги чуха гърците,

пустите гърци проклети,

тия мъзмъта писаха,

та я на царът пратиха:

- Царю ле, цар Мюракю ле,

царю ле, ми чул ли си,

българе глава дигнали,

българе и кумитите

със царя бой да се бият

със царя дурюс да правят…

Царът си тилал повика:

- Събирайте се манавье

и голи, боси цигане,

скоро да бърже стигнете -

българе глава дигнаха.

Младите булки коляйте,

коляйте и ги порите

и им децата зимайте,

на маждраци хи бучите;

старите баби тъптете,

моми робинки зимайте…

По две, по две се фатили,

че се ф морето фърляли.”

Бай Павле слушал натъжен песента, свързана с Илинденското въстание, а после казал на родителите на момичето, че ще го издържа, докато си вземе образованието. След като талантливата млада жена се изучила, той й дал зестра и я омъжил за свой роднина.

Към всички дела, извършени от Калпакчиев в полза на работниците, трябва да се добави и авторитетът, който той имал като стопански деец в Пловдив. Неговата обществена дейност му създава връзки както в областта на кредитирането, така и в професионалното организиране на стопанските съсловия в Пловдив. Павел е един от инициаторите и основател на пловдивската Търговско-индустриална камара (1895 г.) и на Пловдивската популярна банка (1913 г.). До смъртта си той бил председател на доброволни начала,

без да получава заплата

за това. Макар че с произведените от Калпакчиев тухли била построена голяма част от Пловдив, почти до смъртта си индустриалецът нямал своя къща. Накрая избрал терен и построил дома си в стил сецесион, а на партерния етаж се намирала кантората му.

Наследниците на Павел продължили неговия безнес. Те отделили голяма сума и построили детския дом при църквата „Света Троица“. Поели и издръжката за храна и дрехи на сирачетата. Дарили 1,3 милиона лева на сиропиталището. След 1944 г. фамилията на Калпакчиев била дадена под съд по закона за незаконно забогателите. Такава била благодарността на комунистите за всички добродетели на индустриалеца и на неговите наследници.